Долу маските! Тук си признаваме чувствата. Тук Чувстваме. Тук сме хора - хора, живеещи в една серийна моногамия. Мечтаем, крещим, обичаме, творим и се усмихваме... Всеки ден. Все по-силно. Маскирани не щем! Тук се влиза само по усмивка...





понеделник, 10 декември 2012 г.

По принцип


По принцип аз съм странна личност.
Понякога съм твърде земна и човечна.
А друг път – лоша и себична.
Две жени във мен живеят вечно.
 
По принцип аз съм странна птица –
Пътешественик съм и свободен дух,
Но същевременно така силно го обичам,
Че съм вкопчена във него (чак до лудост).
 
По принцип аз съм по-различна –
Щастлив човек, усмихнат, оптимист…
А в другия момент съм луда истеричка.
Не крия чувства! (Но съм истинска!)
 
По принцип хората не ме разбират.
Не знаят черна ли съм или бяла.
Не знаят кога как бих реагирала.
Хамелеон наричат ме, така е.
 
По принцип мен това не ме вълнува!
Харесвам се такава, за никой не е тайна.
Де факто, Tи си този, който ме интересува –
Нека с теб да сме Различни заедно.

вторник, 30 октомври 2012 г.

Лъжи ме


Лъжи ме. Аз ще ти прощавам.
Знаеш, че не съм способна да не ти.
Лъжи. Аз пак ще се раздавам,
Макар оплетена в неистини.

Лъжи ме. Мога и така да те обичам.
Лъжи ме. На болка мога да търпя.
Знаеш – от любов не се отричам.
Нямам сили да си тръгна аз сама.

Лъжи ме, ала запомни от мен едно.
За мъжа една е гордостта –
Да бъде мъж, а туй е да разбира следното:
Че само в истината има красота.

Обичам те по странен начин

Обичам те.
Обичам те по странен начин.

Не по онзи, всекиму познат.
Не по онзи, винаги очакван.
Обичам някак непризнато.
Обичам някакси отчаяно.

Обичам те.
Обичам те по странен начин.

Не както влюбена жена.
Не както искаща да те прегърне.
А сякаш, че съм ти орисана.
Сякаш, че не съм способна да си тръгна.

Обичам те.
Обичам те по странен начин.

Без страст или въздишки,
ала сякаш, че за да ни разделят
трябва целия да те разнищят
или пък с нож мен да отсекат.

Обичам те.
Обичам те по странен начин.

Някакси това не е любов.
Различно е. И друго, ново.
Обичам те по-силно от живот.
Обичам те... със братска обич.


неделя, 20 май 2012 г.

Хладилник

Погледнах в душата му и видях нещо страшно - Страх.

Но не типичен страх. Не страх от тъмно. Не страх от високо. Не страх от непознато.

Страх от споделяне. Страх от споделимост.

Заради този страх душата му беше станала тъмна като момента непосредствено преди изгряване на слънцето.

Заради този страх душата му беше станала студена като стоменен хладилник. Не, като фризер. Като фризер, който умира от студ.

Заради този страх душата му беше станала празна. Празна като винена чаша от нечия любов, пресъхнала преди години.

И реших да я осветля, стопля и напълня.

Намерих ключа за осветлението скрит в едно задънено, прашасало ъгълче. Усмихнах се искрено, натиснах копчето. И светна.

После търсих камъни за огъня. Търсих, търсих, не намерих.. Та затова счупих частици от сърцето му (така прилични на камъни), трих ги, трих ги една в друга и успях. Запалих огън и стана топло.

Остана напълването на празната душа. И реших да я напълня с приказки. Разказвах за принцове, принцеси, крале, жаби, коне, селяни, неволи.. И я напълних.

Сега душата му е светла, топла и изпълнена. На пръв поглед, тя е светла заради натиснатия ключ на осветлението, топла заради горящата камина вътре и пълна с приказки и разкази. Но какво се крие под тях? Крие се това, което дадох на съзнанието му, за да успея с душата му – светнах я с добронамереността си към него, стоплих я с любовта си към него и я напълних с най-хубавото, което имам – с мечти.

Душата му днес е синоним на моята.

П.П. Затова и Той днес е синоним на Мен.

Негова

Събличам се.
Аз бавно се събличам
Със грация и страст,
Тъй както ти харесва.
 
Отричам го.
Аз него го отричам.
Със сила и със власт
Нареждам на сърцето си.

Обичам те.
Аз много те обичам,
По начина, по който
На теб ти е удобно.

И твоя съм.
Аз вече твоя съм,
На теб съм се обрекла
Безапелационно.

Но мога,
Аз още мога
Стига да поискам
Да съм лошата.

И да се опомня.
изведнъж да се опомня,
че всъщност
моята душа е негова.

На Георги


Да те гледам как отваряш очите си сутрин.

Да те чувам как обещаваш.

Да те имам веднага щом се събудя.

Да зная, че няма сама да остана.

Да споделям, да чувствам, да дишам

За човека, от лявата част на леглото.

Да съм жива, защото обичам.

Сама да не ходя, сама да не бродя.

Да съм половината от нечие цяло…

Да знам, че туй няма утихване.

Прости ми, любов, но тогава

Няма как един живот да ми стигне!

неделя, 4 март 2012 г.

Заради едното его...



Бутилка марков бърбън.
И пепелник, задавен от цигари.
Аромат на свещи и случайности,
С лека нотка на поквара.

Луксозна къща, кожен стол
Силен джаз и тъй нататък.
Имаш всичко и какво?
Тя ти липсва. И си недостатъчен.

На ум крещиш, че я обичаш,
Та чак лицето ти се изкривява.
Тя ти липсва, ти отричаш.
Тя те иска, ти не даваш.

Кой си ти и за какво се бориш?
Не инатът - пулсът вместо теб говори.
На вратата чука, ти искаш да отвориш!
Но не. Само ако те помоли…

Имало едно време...


Искаш ли да ти разкажа
част от нейната история?
Имало едно време
едно момиче,
което никога не го боляло.
Защото не обичало.
Минало това време
и това момиче
веднъж го заболяло.
Научило се да обича...
Край.

Заслужената прошка


Прощавам не защото съм наивна.
Прошката ме прави мен човек.
Прошката я могат само силните.
За тях тя не е тежест, ами лек.

Плаченето не говори, че си слаб.
Плаченето става за мъже.
Но само за онези, които могат да ценят.
Аз мисля - заслужават прошка те…

петък, 17 февруари 2012 г.

Жабките, паднали в тенджера с каймак



Преди време някой ми разказа
Притчата за двете жаби.
Паднали в каймака и отчаяни
Разбрали – ще се давят.

От каймака нямало излизане,
А те били толкоз жални и изплашени,
Че едната казала на другата:
„Не мога! Аз предавам се!”

И мигом тя потънала в каймака.
И умряла. Колко жалко!
Другата останала да рита –
Ритала с крачета и се пазела.

Минутите минавали, така
Че каймакът се превърнал във масло.
Жабчето подскочило и „Ха!”
От тенджерата се измъкнало.

Квакайки се върнало във къщи,
Обяснило на родителите за премеждията.
Майка му усмихната му казала:
Браво не на теб. А на надеждата…

Разписание на влака



За какво така търчиш?
За къде си се забързал?
Поспри, човеко, тук и виж
Колко щастие изпускаш…

Стремиш се ти към бъдеще,
А настоящето не чака.
Бъдещето настояще е.
Веднъж качиш ли се на влака…

На влака на мечтите си качи се,
Поседни в купето и почакай.
На пътуването усмихни се
И нито бързай, ни протакай.

Но разбери – животът е сега
И всеки миг е повече от ценен.
Не мисли за утре, че така
Изпускаш най-прекрасното си време

… а то е нарича се Сега.