Долу маските! Тук си признаваме чувствата. Тук Чувстваме. Тук сме хора - хора, живеещи в една серийна моногамия. Мечтаем, крещим, обичаме, творим и се усмихваме... Всеки ден. Все по-силно. Маскирани не щем! Тук се влиза само по усмивка...





петък, 28 август 2009 г.

Нашето място (Нашия развод)


Не се връщай никога на това място.
Не тръгвай по пътя, научен от мен.
Не тръгвай по пътя, който аз ти показах.
Последният ти шанс беше миналия ден...

От днес вече с друг съм на мястото.
Друг вече целувам с твойте целувки.
И знаеш ли - чувствам се прекрасно.
Давам му това, на което ти ме научи.

В развода делиме имущество. Така,
Вземи ми къщата, колата, всичко...
Но Нашето място остава за мене сега.
Ти вземай материалното, аз си взимам личното!

Оставам в мечтите ти


Сега си тръгвам! Но оставам в мечтите ти.
Дали ще ти бъда нужна, незнам.
Но ще бъда там – затваряш очите си
И идвам в мечтите. Чакай ме там.

А сега изслушай ме: аз не те оставям,
Просто тръгвам по свои нови друми.
Разбери, просто щях да се удавя
В реалните ти, все лъжовни думи.

В мечтите си няма как да ме лъжеш.
Така ще има само между нас идилия –
Няма да се караме, няма да се мъчим.
Така ще бъда аз Едната, ти Единия...

четвъртък, 27 август 2009 г.

Пожелавах ти достатъчно!


Много стихове написах за тебе,
А колко песни само ти изпях.
До тебе бях за всичко, ежедневно.
Да възвърна в теб надеждата успях.

Рамото прогизна ми от твойте сълзи,
но направих те щастлива. Да, успях.
Изтръгнах те от хора лоши, дръзки.
А колко хубави неща ти пожелах...

Приятелко, не можеш да го отречеш,
Видя във мене ти опора от обидите отправени
Пожелах ти всичко хубаво, но ти не успя да разбереш.
Стига толкова! Пожелавах ти достатъчно!

Когато не губим надежда


Нормално е – всички виждаме злото.
Искаме, не искаме, то е тук, все наоколо
Лошото е, че губим вярата в доброто,
Винаги виждаме грозното, лошото...

Нормално е – ако си беден, не богат,
Ако имаш болести в живота вкоренени,
Ако си глух или ако си сляп
И виждаш много хора... откачени...

Но загледал ли си слънцето наскоро?
А усмивката на мъничко дете?
Голямо семейство през прозореца отворен?
Или човек, взел добро решение?

Факт е, че около нас витае злото,
Но ако човек около себе си поглежда,
Ще види – винаги побеждава доброто
Когато не губим надежда!

Елегия за различията


Обичам този, който мене изоставя.
Сънувам този, който нарани ме.
Обича мене този, който изоставих.
Сънува мене този, който нараних.

Жестоко от един съм победена,
А другия пък победих жестоко.
От един достойнството ми накърнено е,
А на друг достойнството накърних много.

Измъчва ме един, когото аз желая.
Измъчвам аз един, когото мен желае.
Мразя този, който мене обожава.
Обичам друг, а той за мен нехае...

Не си отивай!


Изпуснем ли захвата на ръцете си веднъж,
Този бързащ, бурен свят мен и теб ще раздели.
Не се залъгвай! Няма тъй просто изведнъж
Съдбата да ни срещне пак. Знаеш го, нали?

Не си отивай! Чуваш ли?! Остани сега и тук.
Не ме оставяй сама със чашата и вечерта.
Отидеш ли си, няма да намеря друг.
Не, не отговаряй простичко “Съдба”!

Съдбата си чертаем ние с тебе само.
И изпуснем ли захвата на ръцете си веднъж,
Нивга няма да намерим такова подходящо рамо,
На което да плачем. Щастието не, не идва изведнъж.

сряда, 26 август 2009 г.

Злосторница. Немирница. И без покана


Немила и недрага, нежелана,
Тъй както лош, нечакан гост
Понякога ще идвам без покана,
Ще минавам през врати за мен залостени.

Ще идвам само да те видя,
Ще идвам щом силно се затъжа.
Замалко. После тихичко ще си отида –
Обидена и нежелана. И изпъдена.

Подир мене ти ще викаш: “Вън,
Злосторнице, немирнице ужасна.”
И ще си изляза, но във твоя сън
Пак ще дойда без покана. Но и пак прекрасна.

Ти ще се уплашиш силно и ще викнеш:
“Махай се, не искам пак да те обичам”,
с ръце ще ръкомахаш и с крака ще риташ
все тъй на сън в леглото на жена си моето име ще крещиш...

Предпоследна


От мига, във който ме погледна
И в корема си усетих пеперуди,
Осъзнах, че няма да съм първа, нито пък последна
И тогава ревнивата във мен събуди.

От мига, във който ме погледна
И започна мене да целуваш,
Разбрах, че аз ще бъда предпоследна.
С мене спиш, последната сънуваш...

Ресто


Всичко ти платих до последното пени -
Целувките и чувствата, и милите ти думи,
Прегръдките платих ти, усмивките големи.
Оргазмите платих си, годините ни луди...

Поръчваше сълзи, усмивки, стонове,
Поръчваше щастливи мигове, минути.
Поръчваше корени и върхове, и стволове,
А аз след тебе плащах сметките раздути.

Платих ти, вече няма да съм длъжна,
Вече дишането нощем ми е лесно.
А стиховете, писaни за тебе – весели и тъжни –
Върни ми ги, само те са мойто ресто...

вторник, 25 август 2009 г.

Високо. Високо. Над всичко.


Сега. Ядосани. Недей!

Стойност. Няма. И недей!

Усмивка. Въздишка. Сега.

Облекчение. Така – да.

Високо. Сега. И завинаги!

Над всичко. Сега. Помни.

Влюбени. Усмихнати. Щастливи.

Високо. Над всичко. Красиво.

Слънце. Звезди. Кое?

Всичко. Високо. Красиво.

Ти. Тук. Ние.

Високо. Високо. Над всичко.

Родена съм да те обичам


Толкова те търсих, че всичко заприлича на теб.
Толкова те мислих, че на тебе кръстих всяка своя вещ.
Толкова съм твоя, че на сърцето мое татуиран си.
Толкова те дирех. И ето – вече ти издирен си.

Толкова те обичам, че любовта не мога да измеря.
И сега разбирам – родена бях да те намеря.
Искам да го знаеш, затова във този стих изричам:
Любими мой, родена съм да те обичам.

В трето лице


Спри да ми говориш ти на “беше”
И нагло да ме гледаш на забавен кадър.
С този поглед правиш грешка,
С която обаче не ме караш да страдам.

С това “беше” нараняваш себе си.
Със забавения кадър си забавяш погледа.
След време няма да виждаш кой си и къде си,
А аз няма да съм “беше”, ще бъда ТЯ Е БИЛА.

вторник, 11 август 2009 г.

До утре ще ми мине


Само днеска не питай какво ми е.
Точно на тебе не мога да кажа...
За какво да обяснявам, за какво ми е?!
Днеска не за тебе, а за друг човек плача...

Само днеска не питай какво ми е.
Бъди спокоен – до утре ще ми мине.
Остави ме сама. Днеска защо си ми?!
Ела след като него забравя, ела като мине...

Добър вечер, любов!


На съпрузите на кариеристките

Добър вечер, любов! Аз се върнах.
Ехо, ама ти май си заспал.
Ами то вънка вече е съмнало.
Добро утро тогава. Хайде, ставай!

Съжалявам, любов, имах работа.
Не знаех, че пак така закъснявам.
А ти ми отвръщаш: “Миличка,
С тази работа, много съжалявам

Но ми се иска понякога да се виждаме,
Добър вечер да казваш дори,
Заедно, прегърнати да заспиваме.
Не искам кой знае колко, нали?”

Е да, любов, прав си за себе си.
Ревнуваш от моя обществен живот.
Но любов, ти такава обикнал си –
Жена, която с работа посреща деня нов.

И любов, ти сам мене избрал си си.
Съжалявам, че няма за мен Добър вечер.
Но, ако обичаш мен, примиряваш се...
“Доброто утро” всъщност пак е нещо...

петък, 7 август 2009 г.

Вечната и святата


На Елисавета Багряна
Една жена подари ми музата.
Жената даже мене не познава.
Преди много години последен дъх е изпуснала,
Но душата й в хора като мен остава...

Една жена – все непокорна, немирна,
Властна, свободна, променлива.
Една жена – сама, скитаща, дива.
Кукувица. Тя нощ ли е? Ден ли е?

Една жена с името Елисавета,
Никога мен непознавала,
Подари ми музата вовеки.
Наистина след себе нещо оставила...