Долу маските! Тук си признаваме чувствата. Тук Чувстваме. Тук сме хора - хора, живеещи в една серийна моногамия. Мечтаем, крещим, обичаме, творим и се усмихваме... Всеки ден. Все по-силно. Маскирани не щем! Тук се влиза само по усмивка...





понеделник, 30 август 2010 г.

Той. Завинаги.


И точно тогава, когато най-малко го очакваш, той пристига. С гръм и трясък влиза през главния вход на живота ти, разтърсва сетивата ти и променя представата ти за всичко онова, което те заобикаля. Той вече е част от теб, той, човекът, с когото искаш да споделиш света си. Човекът, когото поставяш преди себе си, човекът, за когото си готова да минеш през огън и лед... само за да бъде щастлив. Само за да видиш усмивката му. Човекът, с когото от този момент нататък ще споделяш, ще делиш, човекът, който ще обичаш. Винаги. Изведнъж за теб няма по-ценно от това да отвориш очите си сутрин и да видиш точно него. За теб няма по-прекрасна и мелодична песен от онази, която той харесва. За теб няма по-голяма дълбочина от дълбочината на неговите очи. Той е дошъл в момент, в който най-малко си го очаквала. Но ти вече си сигурна какво да очакваш от тук нататък – той да бъде Последния. Завинаги. И си готова. И не се плашиш от тази идея, а напротив – тя е всяка твоя мисъл. Защото го обичаш. И си готова да се откажеш от всичко – от своя свят, от своя път, от своя сън... ако те не са споделени с неговите крачки до теб, с неговите топли устни, с неговия глас, с неговото “обичам те”. Забравяш за всичко останало, защото от този момент нататък ти вече искаш само едно – вечния захват на ръцете ви. Защото го обичаш. Безкрайно. Наистина силно. И завинаги.

сряда, 25 август 2010 г.

Животът ти ще бъде прекрасен


Звън на любов не кънти ли в ушите ти?...

Ще целувам очите ти, за да заспиш.
Ще ти подаря най-ценното си – мен.
Няма да изисквам да се промениш.
Харесвам те такъв – със аромат на летен ден.

Ще те обичам много повече от всичко.
Ще ти напиша цял роман с послания.
Ще те наричам “мое най-любимо всичко”.
Ще бъда с теб и в мъки, и във пререкания...

И животът ти ще бъде тъй прекрасен,
Тъй прекрасен както моя снощен сън.
Само с тебе няма да съм лошата, опасната.
Заслужи ме. И получаваш вечния ми звън.

... звън на любов. Не кънти ли в ушите ти?

понеделник, 2 август 2010 г.

Стенни часовници


Доста са й годините споделени с него. За тия доста години философ като нея колко думи му изрече, колко песни му изпя.. Толкова много, че стигнаха до тук. До тази вечер – късната, тъмната и студената. Закъснялата. Вечерта, в която тя беше легнала на едното легло, а той - на другото. Те май вече не са за споделяне на едно легло. Май. Лежат разделени, мълчат си студено и слушат само тихичкото щракане на двата стенни часовника. Единия часовник – мъничък, с ягодки по циферблата, щрака за секундите изнервено и напомня й, че времето тече... Другия часовник – големия, с дървена обшивка, щрака с тринадесет стотни след мъничкия... Ама и той изнервено. А дали му напомня, че времето тече? Тези часовници – нейният стенен (с ягодките) и неговия стенен (дървения) просто никога няма да се настигнат. Те ще се гонят ли гонят, а онези тринадесет стотни винаги, винаги ще ги разделят като бряг и вълна, като залеза и зората, като онези двамата, мълчащите хора в различните легла...

А дали той не разчита батериите на единия часовник да се изтощят?!...