Долу маските! Тук си признаваме чувствата. Тук Чувстваме. Тук сме хора - хора, живеещи в една серийна моногамия. Мечтаем, крещим, обичаме, творим и се усмихваме... Всеки ден. Все по-силно. Маскирани не щем! Тук се влиза само по усмивка...





понеделник, 26 юли 2010 г.

Не вечер, а начало


Това не беше просто вечер.
Това беше награда... за всичките онези нощи, в които самотен си копнял за тази жена и въпреки, че тя не е била до теб, ти си останал верен на нея... на копнежа си.
Това беше песен – песен за трепета, който изпитваш към тази жена вече години тъй силно и непреодолимо.
Това беше образ – най-красивия образ, който нощта може да види – две души, слети, вкопчени една в друга.
То бе обещание... за вечна взаимност и споделимост помежду ви, за две вечно сплетени ръце.
Това беше триумф – триумф на истинската обич, която не признава нито време, нито разстояние.
Това бе наздравица за получения тъй желан и чакан шанс.
Това беше празненство... празненство за запазения, вече споделен копнеж на сърцето.
Това беше начало. Началото на нещо по-красиво от онова, което можем да си представим...

петък, 23 юли 2010 г.

Забранена?!


Каква любов, каква? Забранена?!

Той целува ли те с най-неописуемата страст на земния свят? Да!

А ти като го видиш чувстваш ли онова-най-прекрасното-възможно-чувство? Да!

Той те нарича с най-нежните и мили имена, за които се сеща, нали? Да!

А ти го чувстваш не като близък човек, а като половината от себе си, просто поставена в друго тяло, така ли е? Да!

Сутрин става и бърза да ти разкаже най-личното си, а именно какво е сънувал и каква е била твоята роля в съня му, нали? Да!?

А когато погледнеш в очите му виждаш ли очите на неродената си още дъщеричка? Да!

Тогава какво - кое е забраненото, къде ви е мъката, защо сте нещастни?!

Без значение консумирате ли я или не, показвате ли я или не, вие възпявате тая любов... вие я чувствате, вие я сънувате, вие живеете с нея. Та нали това е любовта - чувството. Забранена?! Ей, никой и никога не може да ви забрани да чувствате...

Животът на Мария - момичето, което си мислеше, че животът й е филм


Смея да попитам, извинете, кой го режисира тоя филм? Главна героиня ли съм или това е някакво грешно впечатление, заради декорите (криви огледала)? А къде трябва да играя кулминационните сцени, имам ли въобще някакво място на тая снимачна площадка? Защото ми се струва, че аз само тичам и не се задържам на едно място... Тичам, тичам към него. Настигам го и после аз започвам да му бягам. Тичам бързо, а изведнъж спирам рязко и сменям посоката. И започвам да тичам към нов Него. И пак така – тичам, тичам, настигам го... и беж да ме няма – бягам като опарена. А така и не се изгарям, белези нямам по ръцете. Нито по сърцето.
Та, кой го режисира тоя филм и ще ми отговори ли – какво правя, каква е моята роля? Тия другите статисти ли са или и те са с главни роли? Аз добрата ли съм или лошата? На кой епизод съм и каква е заветната цел? Това като “Дързост и красота” ли е – безкраен филм? И няма ли да пуснете вече реклами, че се уморих – почти деветнадесет години работя без почивка... Дайде поне да пишкам, хайде, пуснете реклами. Нали от тях се печелят пари.
Та, не познавам режисьора, не съм чела сценария и незнам на кой епизод съм. Знам само заглавието на филма: “Живота на Мария - момичето, което си мислеше, че живота й е филм”.
Поне играя естествено.
Пуснете рекламите. Пишка ми се.

Пиянство (до дъното)


На неизтрезняващия ми приятел Георги.
Изтрезнявам.
Вмомента.
Тцтц... лошо.
Не искам да изтрезнявам, понеже ми е адски приятно да съм пияна – пияна от вино или от любов, или ако ще от кутия бонбони пияна вишна. Все гледам да се опивам с нещо. Обаче все е за кратко.
Аман!
Аман от изтрезняване. Аман от заклети трезвеници. Аман от хора, които не ме харесват пияна.
Ей, вие, трезвите, не разбирате ли – живота е пиянсто, само тогава е приятен. Напива и уискито, напива и пролетта, напива и аромата на индийски свещи, напива и красивия джаз дори. Пийте си живота докато е време. Напийте се, предизвиквам ви.
Хайде, на екс!

четвъртък, 22 юли 2010 г.

Защо да признавам за нас


Защо да признавам за нас като зная
Колко хора истински ще ни завидят?
Ще искат да ни видят края,
А не щастието. Нали ме разбираш?

Това е само наша работа
И няма с никой нея да споделям
Споделя ли, идват драмите
Не искам с теб заради тях да се разделям.

Не щастието, нали разбираш,
Те искат да ни видят края.
Всички хора искрено ще ни завидят.
Защо да признавам това аз незная...

сряда, 21 юли 2010 г.

Нищо за казване


Искам да ти кажа, че те обичам безкрайно много.
Искам да ти кажа, че ми липсваш повече от всичко на света.
Искам да ти кажа, че искам да ти кажа толкова неща.
Искам да ти кажа, че ти всичко това го знаеш, но аз пак искам да ти го кажа.

Искам да ти кажа, че... всъщност, май нямам нищо за казване.
Толкова говорих през тия години, че си разказах и майчиното мляко.
Разказах коя съм, каква съм, на къде съм тръгнала...
Какво очаквам, какви са страховете ми и защо те обичам толкова...

Всъщност, май наистина нямам нищо за казване.
Казах всичко и както има една приказка: който разбрал – разбрал.
Дано си ме разбрал, че сега не казвам нищо, защото нямам нищо за казване...
... а всъщност ти казвам толкова много... защото все пак говоря.

А се кълнях, че вече няма. Никога. (Да ти говоря).
Всъщност, наистина нямам думи за казване.
Имам само... имам само обич за споделяне!

Никога не спирай!


Никога не казвай “Да”, ако умът ти неистово крещи “Не”.
... за да запазиш себе си.
Никога не спирай да ядеш шоколад само заради някаква диета.
... не лишавай съзнанието си от това, което желае.
Никога не се отказвай да пееш, дори и да пееш фалшиво.
... позволи на сърцето ти да запее.
Никога не лишавай просяк от късче хляб.
... дай каквото имаш, за да направиш някого щастлив.
Никога не забравяй очи, които са плакали заради теб.
... някога и твоите така ще плачат.
Никога не отказвай да подадеш ръка на онзи, комуто е нужно.
... давай максималното от себе си.
Никога не позволявай да бъдеш лишен от любов.
... защото това означава да бъдеш лишен от живот.
Никога не се отказвай от мечтите си, дори от онези най-смелите.
... те са което дава смисъл на живота.
Никога не забравяй да оценяваш щастието си.
... защото то трае дотогава, докогато го цениш.
Никога не спирай да обичаш някого само защото той не те обича.
... понеже това е велико.
Никога не се страхувай да загубиш този, когото обичаш.
... за предпочитане е пред това да не си обичал въобще.
Никога, никога не намразвай света около теб.
... това означава да го парализираш.
Никога не разчитай на очите си да видят красотата на живота.
... тя се усеща със сърцето.
Никога не спирай, просто никога не спирай.
... продължавай, ала винаги с усмивка!
(ЗАЩОТО ЖИВОТЪТ Е ПРЕКРАСЕН!)

понеделник, 19 юли 2010 г.

Писмо в бутилка (И дано все някой го получи)


Скъпи спомени, много ви моля, не ме напускайте – аз обещавам прилежно да ви пазя... че само вие ми останахте.
Скъпа болка, много те моля, остани като обеца на ухото ми, че да знам за друг път кога да спра да се раздавам за някой, който после ще ме нарани.
Скъпи клошарю, много те моля, ако забравя да ти хвърля стотинка, развикай ми се. Та дано така да запомня, че парите в гроба няма да си взема. Че да ти ги дам.
Скъпи мои страхове, много ви моля, не се сърдете, че забравих за вас. Повече няма да се сетя. Няма от какво да ме е страх.
Скъпа моя песен, много те моля, извини ме, но не смятам вече да те пея. Забравих си гласа някъде по пътя. (Затова изричам туй в писмен вид).
Скъпи мой ден, много те моля, разбери ме – ти ме разочарова и затова на моменти се отказвах от теб.

Благодаря ви за разбирането!
Искрено ваша, Жената.

PS: Скъпа моя любов, на теб не ти се моля, на теб ти заповядвам – никога повече не ми напомняй за себе си. Ти просто много болиш!

Щях да те забравя


Де да беше рана – щях да те лекувам.
Де да беше огън – щях да те запаля.
Да бе война – аз щях да атакувам.
Да бе омраза – та тебе да намразя.

Де да беше гордост – щях да те погазя.
Де да беше спомен – щях да те забравя.
Де да беше вещ – аз щях да те запазя.
Да имах начин от теб да се избавя...

Де да беше сън – аз щях да се събудя.
Да беше песен – та да те изпея.
Да беше рана – щях да те лекувам.
Да бе до мен. До мен, а не до нея...

Мога всичко (за една любов)


Ще пея с пълно гърло на фона на всички, които тананикат тихо. Ще натискам газта точно там където всички набиват спирачки. Ще пия еликсир от устните на онзи, който пуска отрова. Ще тичам и ще бързам, а другите кротко и бавно ще крачат.
Ще отварям очите си широко за нещата, за които всички ги е страх да гледат.
И хобита ще ми са най-големите пороци. Ще се гоня с вятъра, ще говоря с вълците, ще се слея с тъмнината. Ще се влача и летя, ще се влюбвам и ще мразя, ще желая и отказвам. Ще се оставя на студа, ще заспя в гнездо на сова, ще гладувам, ще премина милиони километри... боса.
Защото съм смела. Защото мога всичко.
Защото мога всичко... Мога всичко за една любов!

Климата и щастието


Този понеделник беше хубав, защото бе слънчев.
Вторникът беше хубав понеже валеше топъл летен дъжд...
В срядата слънцето се вплете в косите ми и цял ден не излезе от там.
А в четвъртъка поройният дъжд ми припомни някои красиви моменти с теб.
В петъка облачетата ми разказваха приказки,
А в събота – какво ли ще е времето в събота?
Незнам.. ала ще бъде прекрасен – дали с облаци или със слънце...
Това му е хубавото на живота – кръстопътът между мрак и светлина... за да можем да оценим слънцето, понякога ни трябват един-два облака...

понеделник, 5 юли 2010 г.

Veni. Vidi. Vici. (ТЕБ)


Имах мечта да имам теб. Сега имам теб, но нямам мечта!

Къде ли не пътеки прокарах.
Много спомени стари изтрих.
С всеки близък се скарах.
Вятърни стихове тихо редих...

Колко небесни кули руших.
Как се скарах с вятъра.
Колко влюбени в мене затрих.
Сприятелих се даже с Дявола.

Станах част от Вселената.
Горях и във огън, топях се във лед.
Смених на живота си темата.
Това всичкото... заради теб!

Накрая успях и превзех те.
Дойдох, видях, победих!
Да си мой доживотно заклех те...
А тогава нещо ново открих.

Че тебе не искам предаден
Че не те обичам победен.
Влюбена била съм в бляна си...
А във тебе – не съвсем!

Загубените функции на сърцето ти


защото отнемаш му правото на обич, то ще отнеме твоето право на щастие...

Aз няма да съм твойта съдница.
На Темида няма да се правя.
Сърцето ти самo ще те осъди,
Че обрекъл си го на страдание.

Сърцето ти не е съгласно
Да е вечно каменно, студено.
Ще загуби функциите си, опасно е
Като не го използваш. Дълго време.

То трябва да обича и да мрази,
Трябва да знае какво е любов.
Ключът за него ти пазиш.
Май че да го глътнеш даже си готов.

От страх. Да не е да се влюбиш.
и някоя това сърце да потроши.
Но счупеното, не разбираш,
носи щастие в живота ти. Уви!

Че обрекъл си го на страдание
сърцето ти само ще те осъди.
На Темида няма да се правя.
Аз няма да съм твойта съдница.