Долу маските! Тук си признаваме чувствата. Тук Чувстваме. Тук сме хора - хора, живеещи в една серийна моногамия. Мечтаем, крещим, обичаме, творим и се усмихваме... Всеки ден. Все по-силно. Маскирани не щем! Тук се влиза само по усмивка...





понеделник, 6 декември 2010 г.

Моята различна зима

И тая зима не е по-различна от миналата.
Снегът пак си е бял, а навън пак е студено.
Ръкавиците пак не са ми достатъчно топли, а манджата вкъщи е все същата.
Две от лампичките на окрасата все още са изгорели, а в коледните песни преобладава същия звън на същите звънчета.
Краката ми отново са мокри, а зимните ми гуми пак са с леко изтъркан грайфер.
Устните ми са пак леко напукани, а зъбите на дечицата по същия начин дрънкат от студа.
И тая зима е същата, не е по-различна от миналата.
Тая зима има само една единствена тъничка разлика от миналата. Тая зима над камината съм окачила нова снимка.

Снимка с тебе, обич!

Ти си разликата тая зима...

Сълзи на сън, усмивката - на яве.


Сънувах огън, дяволи и камъни.
Сънувах и заплахи, и закани.
Огън да гори душата ми,
това крещяха мойте живи рани.

Сънувах хаос, безпорядък, ужас.
На сън крещях, въртях се и бълнувах.
Бедствия сънувах - наводнения и трусове.
Страшен, ужасяващ сън сънувах.

А после стана ден и се събудих,
но не във пот обляна и в сълзи обвита,
а с усмивка. Тогава се почудих
дали са нужни и мечта, и сън,
щом като в реалността усмивката ме чака скрита?

Плик без писмо


Вече няма го нейния смях,
вече няма я онази негова обич.
Вече няма го техния страх,
че някой някак ще ги раздели...
Трепери спомена.

Вече не остана нищо тяхно.
Вече няма нищо общо помежду им.
Стар пощенски плик, покрит със прах,
единствен той шепне за някогашните им
изпълнени с любов слова...

Ала плика, замирисал на самотност -
писмото във него от години го няма.
Носи чувство някак си злокобно,
чуди се къде му е писмото...
Писмото изгорено е отдавна!


неделя, 21 ноември 2010 г.

Между вчера и завинаги

Търся се там, където те няма и там където няма да те има. Вглеждам се до болка в това Там, вслушвам се до кръв във него. А там те няма и там теб няма да те има -
във вчера.

Защото вчера свърши и започна Завинаги. Кога свърши вчера и започна завинаги? Дали беше днес или беше вчера? Идея нямам, ала знам, че започна нашето
Завинаги.

Ще се обърна насам, но няма да те търся. Ти просто вече си намерен. Ти си в Завинаги, а Завинаги е там, където те има и там, където ще те има.
Завинаги.
Не те търся във вчера. Намирам те в завинаги.

събота, 20 ноември 2010 г.

Простирам мечти


Неделя сутрин е.

Вместо да шетам, аз простирам... мечти.

Беше ме страх да ги сложа в сушилнята за дрехи (да не изгорят), но пък не ме е страх да ги извадя на показ (на терасата), пред очите на всички минувачи. Знам, алогично е. Аз винаги съм алогична. Даже и в простирането. Даже и в простирането на мечти.

Една по една прилежно ги подреждам на простора, но понеже той е малък за толкова многото ми мечти, се опитвам да ги застъпвам една за друга - да заемат по-малко място. А те толкова трудно се застъпват...

Дали има място и на простора, и в живота ми за целия този леген с мечти?

А колко трудно ми е да ги подредя по цвят и размер... Толкова различни са една от друга.
Дали въобще трябва да ги редя или да ги оставя на произвола на хаоса?

***

Не ми стигна простора. Май ще трябва да изхвърля някоя...

Стихове - ембриони от нечии дом и моя сън

Влез. Добре дошъл си
във дома ми!
Влез само по съзнание.
Както влезе
във съня ми.

* * *

А леглото предварително
се е разплакало,
че някой ден ще спя
на друго.
Горкото ми!

* * *

Сега съм тук,
но ще изляза.
От ада на моя
рай.
И ще вляза
в рая на моя
край.

* * *

Флопито ми
не съдържа снимки с теб.
Но и него го боли -
и то (като сърцето ми) не е от лед.

* * *

Навярно няма да намериш
място на масата
в дома ми.
Намери само малка част от мен -
съня ми.

* * *

Слей се с вятъра и долети
до тук.
Аз съм в средоточнието на мечтите.
С друг.

* * *

Жълтото лепещо листче
на нейното чело
е ненужен офис консуматив.
И без него там изписано е
"Надявам се на теб.
На теб. Дано!"

Интимно. И дано си остане интимно!



Тогава когато се ровиш в косите й
приближи лицето си, ще усетиш моя аромат.
Но само недей да целуваш очите й -
очите се целуват на една жена на тоя свят.



Тогава когато тя драска гърба ти
драскотините ще бъдат с моя форма.
Но само недей да захапваш тила й -
това е моя марка. Да си остане Моя, моля!



Тогава когато преплиташ нозете й
мелодията тяхна пак за мене ще шепти.
Но забранявам да се вплитат ръцете ви,
че вплитането все за мене ще крещи!



Притежавай нейното тяло. Ти си, Дон Жуан!
Но не забравяй - сърцето ти при мене е, сам0.
Незащитено. (Ако разбера за нея) е в капан,
а не искам да го смазвам. Дано не разбера, дано!


петък, 19 ноември 2010 г.

Пътека - дом. В случай, че не те е страх...


Може ли пътеката да ми е дом?
Пътеката във парка, моята любима...
За легло да ползвам тревата, а небето да ми е подслон.
Няма да си готвя в тенджери, а в рими...

Ще се къпя в листата, ще заспивам сама.
Ще говоря със птиците, мойте приятелки.
Ще се приспивам с звука на близката бавна река.
Ще се лиша от лукс, от показност, от градските...

Може ли пътеката да бъде моя дом
щом само там, по нея е стъпвал твоя крак?
Един романтически сподавен стон
ми шепне "Може! В случай, че не те е страх..."


За едно по-добро Себе си...


Винаги се стреми към опознаване на заобикалящия те свят. Но за да опознаеш заобикалящия те свят, първо опознай себе си. За да харесаш заобикалящия те свят, първо харесай себе си. За да се радваш на заобикалящия те свят, първо се зарадвай на себе си.

За да опознаеш себе си, откъсни се от всичко.

Бъди сам със себе си и се наслаждавай на себе си.

Когато усетиш, че си открил синхрона между всички части от личността си, седни на облегалката на първата срещната пейка в парка, отпий глътка от горещото си кафе и си задай няколкото прости въпроса, които ще ти помогнат да разбереш целите и смисъла си.

Запитай се какво е твоето вдъхновение и коя е твоята муза? Запитай се какво наистина искаш да пазиш и запазиш, и какво искаш да отбегнеш и загубиш? Запитай се какво искаш да запомниш и какво - да забравиш? На какво искаш да се научиш и от какво да се отучиш? Запитай се какви грешки си правил преди и какви грешки можеш да направиш утре?

После се огледай около себе си. Погледни колко красива е зимата. Потопи сетивата си в нейното бяло. Позволи на аромата на канела от кафето ти да те накара да се усмихнеш.

И накрая си кажи "Колко е хубаво да бъда себе си..."

Хубаво е, нали? :)

Ти избра своя път. А избра ли си роля?


Ти толкова искаше да поемеш по своя път. Ето, че вече пое! Добре. Но замисляш ли се в пътуването натам каква роля заемаш - на шофьор или на пасажер? Ти ли караш автомобила? Ти ли преценяваш в коя лента да се движиш или кога да спреш за почивка? Ти ли избираш скоростта и ти ли поемаш концентрацията?

Или някой те вози? Или някой те води? Или някой е поел натам, на където само ти искаше да стигнеш?

Ти ли ще стигнеш на мястото или ще чакаш някой да те закара до там?
Достатъчно ли е просто да избереш пътя си? Или трябва да помислиш и за ролята си в пътуването?


сряда, 17 ноември 2010 г.

Правопропорционалност между смелост и грешки


Такива като мене все ти разказват за това колко е хубав живота, как трябва да ценим всяка секунда, как трябва винаги да "вадим" позитивното от всяко малко нещо в живота ни. Такива като мене все ти крещят в ухото "Живей! Не се бави! Времето тече, не чака никой!". Такива като мене все ти дават кураж да опитваш нови неща, да не се подчиняваш, да не се предаваш, да не спираш, да рискуваш! Такива като мене толкова ти го повтарят, че в един момент ти се съгласяваш. Просто казваш на себе си "Да, Мария е права!" и прегръщаш мига... и живееш за мига... и се наслаждаваш... на мига.

Без да мислиш за после,

без да мислиш за утре,

без да мислиш за другите...

За ръка хващаш не идеята за последствията, а идеята за тръпката от риска.
И тогава в един момент прекалено силно се отдаваш на живота, на момента, на риска, на адреналина, на хормоните, на аромата и на всичко...

И правиш грешка!

Просто така - за идеята, за момента, за риска, за адреналина, за хормоните, за аромата и за всичко. Правиш грешка. С тази грешка пречиш на утре-то, засягаш мечтите си, нараняваш хората и предметите, които наистина имат значение за теб и днес, и Утре.

Само защото някой като мен ти е прошепнал "Напред! С главата напред в живота!"...

Сега е време да извикаш някой като мен и не да му шепнеш, а да се изкрещиш в лицето му:
"А знаеш ли, че когато онзи щастлив миг приключи... понякога боли до безобразие?!"

Am I supposed


Am I supposed to stop searching for happiness
only because I have found some of it?

Am I supposed to throw away my old photos
only because they are said to be old?

Am I supposed to walk on the ground
only because you all don't believe that I can fly?

Am I supposed to use a map
only because I haven't been to this area before?

Am I supposed to be something I don't wanna be
only because I am expected to be?

Am I supposed to stop dreaming
only because I am awake?


Отказвам!

Налага ли се да напасна идентичността си в нечия матрица
само защото така правят всички?

Налага ли се да пея по предварително написани ноти
само защото някои мислят, че моите не са правилни?

Налага ли се да спра да търся това, което искам
замо защото вече съм намерила част от него?

Налага ли се да изхвърля старите си снимки
само защото някой смята, че миналото няма значение?

Налага ли се светлината над бюрото ми да пада отляво
само защото това било полезно за очите?

Налага ли се да ходя по земята
само защото не ми вярват, че мога да летя?

Налага ли се да приема безскрупулността на света
само защото това бил стереотипа на двадесет и първи век?

Налага ли се да се движа с карта и компас в ръка
само защото съм на място, което не познавам?

Налага ли се да гледам рецепти когато готвя
само защото те вече са утвърдени?

Налага ли се наистина да спра да сънувам
само защото съм се събудила?

На тебе, обич моя


Да заспивам отпуснала глава на гърдите ти.
Да преплитам съня си със твоя...
Да виждам света с душата, не с очите си.
Да съм обречена на тебе, обич моя.

Аромат на теб да се разхожда из дома ми,
а песните ми да звучат чрез твоя глас.
Реалността ни да е по-красива от съня ни.
Да не бъдем Мен и Теб, а Нас.

Да се слеят нозете ни, да бъдат едно,
да ходят на север, на юг, дори към безкрая...
Все повтарям си "Дано се случи! Ах, дано!"
Засега обаче мога само да мечтая...

In memoriam: Почти година мина


На Елена
Почти година мина, а тебе все те няма.
И още години ще минават, а тебе пак няма да те има.
Да ти опиша как е тук? Не мога, думите ограничават.
Но ти нямаш право и на думи. От миналата зима.

Тръпки ме побиват като ти погледна снимката.
Почти година мина, а още аз не мога да повярвам,
че сините очи ги няма, че няма я усмивката.
Почти година мина, а тебе все те няма...

Много често се сещам за теб и си мисля
какво щеше да бъде ако ти още беше тук...
Но уви. Ти, приятелко, беше орисана
за не сега и не за този свят, ами за някой друг.

Остана спомена за тебе светъл и блестящ
като звездичка. Тъй както ти угасна в нощта.
Твоя глас и думи още във ушите ни кънтят,
още на моменти викаме те някак си отчаяни.. ела!

Ние вече станахме на деветнайсет,
вече сме студенти, продължаваме напред.
Само ти остана си на осемнайсет.
А на деветнайсет ние покрай теб разбрахме,

че понякога животът е... проклет!



Аз пак съм тук. Старата себе си.


Здравей! Аз пак съм тук. Старата себе си.

Онази.. безочливо щастливата, глупаво усмихнатата.

Беше забравил за нея, нали? Да си призная - аз също?

Но ето, че се върнах. Здравей! Аз пак съм тук. Старата себе си.


Очакваше ли ме? И липвах ли ти?
Липсваше ли ти старата Мен?

Липсваше ли ти онази... пеещата, безпричинно зарадваната,
онази... влюбената в малките неща?

Онази, която Обича света? Онази, която нарича себе си не пролет,

а Лято!


Липсваше ли ти? Незнам. Но на мене много.
Здравей, стара себе си! Аз пак съм тук. Старата себе си.
Завърнах се с песен и смях,
с няколко стъпки напред...

Аз обичах да съм себе си и си липсвах до безумие! Старата себе си. Здравей, Аз!

Сетивност без сетива


Затвори очите си. Затвори очите си, че да ме видиш.
Не гледай роклята, къдриците и токчетата,
бижутата и ноктите, и миглените снобчета.
А затвори очите си. Затвори очите си, че да ме видиш.

Запуши ушите си. Запуши ушите си, че да ме чуеш.
Не слушай приказки за мене, нито мене.
Не чувай всяка дума, дето казвам я на тебе.
А запуши ушите си. Запуши ушите си, че да ме чуеш.

Затвори очите си, че да ме видиш - каква съм аз -
без грим и без защита. По обич само влизам тук.
Не говоря аз, сетивата ми говорят, ала за теб. За никой друг!
Запуши ушите си. Запуши ушите си, че да ме чуеш!

понеделник, 15 ноември 2010 г.

Над мене нищо няма(ше) власт


Над мене нямат власт посоките -
избирам на къде да ходя аз сама.
Над мене нямат власт и свраките -
винаги съм чайка, макар и в ятото една.

Над мене няма власт живота.
Даже него здраво държа във ръцете си.
Над мене няма власт небето,
че на земята летя, макар и стъпила на нозете си.

Ветровете мене да хванат не могат.
Като риба съм - от ръце се лесно изплъзвам.
Все непокорна, властна, свободна...
Така съм по рождение. По зодия такава съм.

Тънка линия е тая мойта власт,
трудно за обяснение е това понятие.
Обаче даже най-непокорната, най-властната аз
признавам - завладяна съм от две очи. Проклятие!

неделя, 7 ноември 2010 г.

На прима виста само трудно е



На прима виста тъй изглежда - няма да ти бъде лесно.
От тебе искам прекалено много.
Небесни кули да рушиш, да запееш мойте песни,
да си всичко, вся и всьо да имаш и да можеш.

Сигурно. На първи прочит. Изглежда ли ти мъчно?
Със мен пред теб разкрива се предизвикателство.
Не веднъж и дваж ще ти е трудно -
за теб високи са ми всичките очаквания.

На прима виста не съм лесна за обичане..
Вероятно даже ти изглеждам непосилна.
Но хайде помисли, а после ме отричай -
не съм ли максимално искрена и всеотдайна?

Не личи ли, че за теб си давам кожата?
Не личи ли, че заради тебе се събуждам сутрин?
Време е за подпис, такава ни е сделката -
лесно с теб да се обичаме. На прима виста само трудно е.

петък, 5 ноември 2010 г.

Писмо, от което май не се нуждаеш


Здравей! Пише ти една жена.
Влюбена жена ти пише.
Писала ли ти е влюбена жена така
колко много те обича?

Мислите ми стигат ли до теб?
А ти всъщност искаш ли да стигнат?
Пращам ти писма и картички без чет.
Разбираш ли чрез тях, че те обичам?

Когато вечер пея на прозореца
дали случайно чуваш моя глас?
А когато искам те до себе си
усещаш ли присъствие на мойто Аз?

И преди да съм заспала те сънувам,
а след като заспя - мечтая.
Срещу сънищата свои не бунтувам -
те са ми света, да знаеш.

Дали ще видиш ти това писмо?
Дали някога изобщо ще го прочетеш?
Или май избледняло е клеймото?
Дано и без писмо ме разбереш...
Аз мисля, теб не са ти нужни думи.
Ти отдавна вече се научи
да разбираш мойте погледи без запетаи.
Аз знам, и без писмо ще се получи!









Тривиално, но факт: Липсваш ми!


За кое и как ми липсваш, как те искам...
С думи няма как да ти разкажа.
Повече от всичко, повече от всичко липсваш!
На какъв език въобще да ти го кажа?

На челото ми само как му липсваш.
Да го жигосаш със една целувка.
На устните ми... Ах, горките, как им липсваш!
Да ги изпиеш както ти си знаеш - без преструвки.

Липсваш ми дори и на гласа
на обеците, на миглите и на ръцете.
И на стиховете липсваш ми така.
И на чаршафа, на парфюма, на нозете...

На усмивката ми само колко липсваш -
тя е толкова полуусмихната без теб.
Да чуя стъпките ти... Боже, колко искам!
на прага на... всеки следващ ден.

Като че съм странен, малък пъзел -
хубав и привидно цял, но без едно парче.
И езика ми дори вързан е на възел -
като те няма, обич, думи от къде?!

На какъв език въобще да ти го кажа -
повече от всичко, повече от всичко липсваш!
С думи няма как да ти разкажа
за кое и как ми липсваш, как те искам...



вторник, 2 ноември 2010 г.

Ти никога няма да бъдеш сам


На моята Обич
Ще ожаднееш,
ще поискаш вода
Ако ще с Дявола да споря, ще ти налея.
Ще огладнееш,
ще поискаш храна.
От своето тяло ще откъсна, но ще те нахраня.

Ще се разболееш,
ще ти трябва компрес.
Ще завържа два облака и ще ти направя.
Ще се загубиш,
няма да знаеш къде си,
но аз компас ще направя и пътя ще намеря.

Ще останеш сам
по средата на живота,
тогава аз бих ти подала ръка...
Запомни ме - точно тук
ще те чакам с усмивка.
Ти никога няма да си сам.

Запомни това -
винаги ще бъда точно там,
ще те чакам усмихната, влюбена, бяла...
С тебе съм завинаги!
Ти никога няма да си сам.
Себе си - да, но теб не бих предала!





Слънце винаги има


- Нямаме право да изискваме толкова много от дните си. Колкото и да искаме, не всеки ден може да бъде слънчев.

- Грешиш!

- Погледни навън - няма слънце. Значи съм прав - ето ти един ден без слънце.

- Слънце винаги има.

- Но ето, погледни през прозореца - сега няма.

- Слънце Винаги Има. Просто нашите очи не винаги искат да виждат през облаците.

Ти не ме харесваш разплакана



И аз не знам защо и как,
но неистово се разплаках днес.
Ей така, както по пътя си вървях,
разплаках се - без достойнсто и без чест.



Аз не съм такава, аз не плача.
Аз винаги се смея, винаги добре съм.
Вповече ми е това 'добре' обаче -
заради добре-то днес не знам къде съм...



И стиховете просто не ми идват.
Апетит нямам.. за храна и за живот.
Щом даже песните не ми се пеят.
Ето, разплаках се пак - и не знам дали от любов...

Помощ! Помощ! Аз не зная как се плаче.
Помогни ми, спри ме - мен не ми отива!
Не ме гледай как плача обаче.
Не знам дали разплакана за тебе още съм красива...



Вълната стана жена


Искам да говоря с теб, море.
Само ти ме разбираш наистина.
Слушай, море, чуй ме добре -
Намерих любов. Намерих смисъла.

В стих ми каза ти преди,
че ще намеря оня Истинския.
Знаеш какво следва да кажа, нали?
Намерих го, море. Наистина.

Ти ми каза: "Ще иска той с прегръдка да те спре,
но ти не се завръщай, нито спирай.
Вълната е вълна насред море,
а тръгне ли към плиткото - умира!"

Обаче за него, море, си давам душата.
Отказвам да бъда вълна вечно.
Не ти, море, а той ми е съдбата.
Пак ще те обичам. Нищо лично.

Остани си мой приятел, ти, море.
Нищо, че ще бъда мъртва вълна.
Не плачи, щастлива съм - не съм за жалене.
Море, аз просто станах Жена.




Диалога за очите

- Мамо, заминавам.
- Как заминаваш? За къде, бе сине?!
- Чужбина. При една жена.
- Коя жена, бе майка, как така?!
- Ами.. Коя - моята!
- Ти нямаш жена, сине.
- Ще имам, мамо - тази ще е.
- Обича ли те, сине?
- Обича ме, мамо.
- Ти обичаш ли я, сине?
- Обичам я, мамо, много я обичам.
- Погледни ме, сине, в очите.
- ...
- На добър час, сине - искрени са ти очите!

Диалога за чехлите

- Ало!
- Здрасти, принцесо моя! Как си?
- Добре съм, мили мой, връщам се от пазар.
- Какъв пазар, красавице, нали вчера беше?
- Ама днес трябваше да купя още нещо.
- Какво, бе слънчице?
- Домашни чехли.
- Чехли? Че ти нямаш ли си чехли у вас?
- Имам си. Ама ти нямаш. Купих на теб.
- На мен?! Чехли?! Ха, ама аз не живея там. Аз у нас си имам.
- Да.
- Е, тогава за какво са ми тия чехли?
- За да дойдеш да живееш тук.
- С теб?
- С мен.
- Ама... нещо не разбирам. Ти нали искаше някаква там, как го каза, женска свобода, искаше да се наживяваш нещо, да имало тръпка, незнам си какво?! Как така сега да дойда?
- Ей така.
- Как "така"?!?
- Ей така.
- А свободата?
- Не ща я. Искам споделимост.
- А независимостта?
- Не ща я. Искам взаимност.
- А "твоите женски неща"?
- Не ги ща. Искам твоите мъжки чехли...
- Идвам.

Диалога за изхода

- Ти само бъди спокойна. Аз ще оправя всичко.
- А защо ти?
- Как защо, мила? Защото аз съм мъж. Мъжете сме за това - вие, жените, да разчитате на нас.
- Я чакай малко, защо пък ти? И какво като си мъж? Не трябва ли Ние?
- Добре, моя обич, Ние. Ние ще оправим всичко заедно.
- Какво, извинявай, ще оправяме? Нещо случило ли се е? Ти май нещо... ку-куу!
- Ще намерим изход, съкровище - изход за теб и мен (заедно)!
- Изход?!? Какъв изход, бе?
- Изход за мен и теб, да бъдем заедно. Тук нашата любов е забранена, но ще намерим изход - някъде, където да бъдем само аз и ти - щастливи, необезпокоявани, влюбени до края на дните си.
- Ало0000, мой човек, ти май не си ме разбрал нещо! Аз не ща никакъв изход, аз не ща изход за мен и теб!
- Не ме обичаш?! Не ме обичаш вече?! Ама...
- Приятелю, я ме погледни - на тия години съм вече, а прическа съм си направила. Децата у нас ги зарязах като копелета. Погледни ме само каква карикатура съм с тая къса пола и тия три кила целулит. Всичко това е заради тебе - защото те обичам, като глупачка те обичам, на тия години такава глупачка... Ах, така те обичам!
- Ами тогава, ето - да намерим изход... за мен и теб! Някъде... където и да е... Много далече.
- Аз точно изход не искам. Цял живот изходи много - много исках и много получих. За мене все имаше начин, родих се с късмет. Всичко беше възможно, всичко получавах точно на време. За всичко Имаше Изход! И затова сега нищо не ценя. И затова сега нищо не обичам. Само тебе от самото начало знаех, че не мога да получа напълно. Само тебе знаех, че ще имам донякъде, само донякъде... За мен и тебе само знаех, че Няма Изход.
- Ама... изхода!
- Ако знаех, че има изход... просто нямаше да те обичам.
- Тоест... тоест ти ме обичаш, защото съм "забранен"?!
- Омръзна ми от позволено.
- .....
- И не искам изходи.

събота, 30 октомври 2010 г.

Ти все пак издържа


Злорадстват. И завиждат
за всичко между мен и тебе.
Мразят и не искат
да ни оставят щастливото време.

Злорадстват и завиждат.
И шушукат колко те обичам.
Обаче те не знаят
на какво някога съм те обричала...

Злорадстват и завиждат
без да знаят колко нощи
не си мигвал - ранен и обречен,
на колко кръста те разпънах общо?

Колко рани от мене имаш вече...
Колко мъки заради мен изтърпя...
Поздравления, обич моя една! -
Ти все пак издържа!

Помниш ли моите сънища?


Помниш ли моите сънища?
Разказах ти ги всичките. Допуснах те.
Допуснах те до най-милото, ценното -
сънищата. Всеки ден допусках те.

Знаеше мечтите ми, участвастваше в съня ми,
знаеше моите амбиции, моите пътища.
Друго нямам, освен въпрос един -
Помниш ли моите сънища?

Синдромът "Търся Голямата Любов"


От рано ни почва синдромът... Синдомът " Търся Голямата Любов".
Отчаяно, безмилостно, жестоко я търсим.
Така стремглаво тичаме към нея,
със зъби и нокти се борим за нея,
обречени сме на нея още преди да сме я срещнали.
Търсенето ни обсебва, то не ни разрешава да спим и всяка сутрин се събуждаме със съзнанието Днес да я видим, Днес да я срещнем, Днес да я открием.
Търсим я под дърво и камък. Търсим я между детелините покрай пътя, в старите филми, в баладите, в погледите... Търсим я къде ли не..
Гримираме се заради нея, усмихваме се заради нея, пътуваме заради нея, дишаме заради нея... О, Боже, ние съществуваме заради нея. Заради това търсене.
Ах, колко отчаяно я търсим! Само колко отчаяно я търсим...
И един ден, ей така - простичко, лесничко, зад ъгъла, тя просто пристига. Разтърсва сетивата ни, обръща света, събужда пеперудите в стомасите ни и красива музика започва да кънти в ушите ни. Поглеждаме я в очите и просто разбираме - Голямата Любов е пред нас! Най-после! След толкова дългото чакане, след толкова невероятния стремеж към нея.. ние просто сме я намерили.

Ами сега накъде? Намерихме Любовта. А сега какво да правим с нея?

петък, 29 октомври 2010 г.

Докато съм млада и истинска









Защото това е моя (прекрасен) живот,
мога да обиколя света сама,
мога да не казвам на къде и с кого...
Може да не искам да живея така.

Мога да пиша песни, после да ги пея.
Мога да издам книга с всичките си есемеси.
Мога да тичам, да плувам, да се рея.
Мога и без карта да зная къде съм.
Мога да живея в Тоскана, в Индия.
Мога да говоря с всякакви хора.
Мога да бъда негримирана и пак красива.
Мога да създавам по джудо отбори.

Мога да боядисам косата си червена,
на другия ден да реша и да стана актриса.
Мога сините сливи да ги ям още зелени.
Мога да обичам, да копнея, да искам...

Мога да скоча с парашут от самолет.
Мога да се запозная и с Далай Лама.
Мога да правя глупости без чет.
Мога никога да не се призная за Голяма.

Мога да отказвам да имам търпение.
Мога да съм на диета - само на раци.
Мога да не приемам ничие мнение.
Мога ако искам да обядвам с върколаци.

Мога да мечтая колкото си искам.
Защото това е моя (прекрасен) живот.
Мога. Докато съм млада и истинска.
Светът е пред мен. Ще си налея часа сок

и ще реша как прекрасно да прекарам остатъка от деня...




сряда, 27 октомври 2010 г.

За сълзите... на розата.


Тъмна, мокра улица.
Но доста дълга.
Тясна.
От двата й края - две жени.
Ще ги опиша подробно,
но (не)ясно.
Едната е с кадифени ръкавици,
няма какво повече да описвам.
Правилна походка
и естествено руси къдрици.
Достатъчно.
А другата, другата е толкова Средна,
толкова средно-специална жена.
Носи в ръката си роза,
преди години подарена.
Намръщена, увехтяла роза
в треперещата женска ръка.
Другата ръка свободна е.
Да изтръгне живота на русата жена.
Защо ли? Отговора тривиален е -
русата е просто.. Новата.

Бавно върви тази жена,
поклаща грозната роза
в ръката си,
тананика си някаква песен едва,
чака си дозата.
И диагнозата.
Ще се срещнат жените
посредата на тъмната улица.
И тогава с бяс онази ще хвърли
по русата розата.
Русата ще се обърне,
ще прошепне "Безпътница,
изсъхнали са й бодлите -
не бодат. Не болят неговите рози."
Ще се усмихне кротко,
ще прошепне "Чао."
и ще сложи многозначителна точка.
Ще походи още,
ще се върне в дома си при него,
а жената с розата ще иска още.
Още рози, още време,
Още няколко капки моногамия.
Но няма - минало е вече.
Той закле се, че не води полигамия.

Те в дома си няма да разкажат -
нито тази с розата,
нито русата.
Тази с розата вместо туй
неистово ще се разплаче,
а русата... русата ще го целуне,
ще заспи до него спокойно
обаче
ще се чувства виновна
за сълзите... на розата.

Отказваме се от миналото


Виждаш ме с куфар на прага на дома и изненадан се учудваш на къде ли тръгвам... Без предупреждение. Е, обич, аз тръгвам.. към един нов свят, с едни нови хора, с нови надежди, навици и разбирания. Знам малко за него, но тръгвам. Там

Обръщаме гръб на миналото. И продължаваме смело към бъдещето.
Отказваме се от преструвките. За да се отдадем на истинската страст.
Прекратяваме удоволствията. Заменяме ги с цялостно щастие.
Приключваме с тананикането. Започваме да пеем гръмогласно.
И градския транспорт зарязваме. Продължаваме... разчитайки на краката си.
Спираме да пием алкохол. Наздраве!... С чаши, пълни с живот.
Гасим свещите. Време е да запалим факлите.
И се махаме от брега. Ще плуваме бързо към дълбокото.
Спираме да гледаме звездите. Давай, да отиваме към тях!
Ние вече не сме деца. Време е да порастнем.

Идваш ли с мен?
Приготви си багажа, чакам те на тротоара..



вторник, 26 октомври 2010 г.

Обява: Търся сили


На моята приятелка

Тялото й танцува красиво -
душата й не.
Устните й пеят щастливи -
гласа й го няма обаче.

Малко по малко силите изчезват
и скоро тя просто ще се предаде.
Пламъчетата в очите й угасват
Къде е нейното желано щастие?

Тя търси да намери,
търси под дърво и камък.
Тя написа си Обява: "Търся сили",
търся сили, обич, пламък...

Търси, приятелко, търси.
Който търси - намира.
Нищо няма да е както преди.
Ето, намери сили в тези рими...

понеделник, 25 октомври 2010 г.

Писмо до Жулиета


Защото няма по-прекрасен филм от филма по реален случай.

Тази нощ не можех да заспя. Въртях се като по часовниковата стрелка, а безсънието твърдо отказваше да ме напусне. Самотното ми тяло се изправи от леглото. Включих телевизора и изгледах един филм. "Писмо до Жулиета". Да, онази същата Жулиета - принадлежащата на Ромео, влюбената, искрената. Филмът ме разплака. Искрено и от щастие се разплаках пред историята на една ужасно красива любов. Най-искрено се разплаках на края на филма, когато съвременния Ромео застана под балкона на съвременната Жулиета и й каза, че я обича до безобразие, че ще остави любимия си Лондон заради нея и ще се премести в Ню Йорк - за да бъде там при нея. Там, където тя пише изумителните си статии, там, където тя е щастлива. Защото там, където тя е щастлива, е и там, където той е щастлив... стига да е до нея, стига да споделя живота си с нея. Филмът свърши, изтече надписа "The end", аз изтрих единадесетата щастлива сълза от лицето си и в този момент се сетих, че някъде там далече - през няколко морета, спокойно спи и моя съвременен Ромео, който много скоро ще бъде тук, до мен. Тук, където аз съм щастлива, ще бъде и онова тук, в което той е щастлив.

Защото няма по-прекрасен филм от филма по реален случай... Защото няма по-прекрасно нещо от това да гледаш филм за истинска любов и накрая, докато тече надписа "The end" да осъзнаеш, че ти също имаш Истинска любов. Защото няма по-прекрасен филм от филма по реален случай. Е, обич, време е за филм.


... а аз ще се върна в леглото, но отново няма да заспя... как да заспя като реалността (реалния случай за филм) е по-хубава от сънищата?

петък, 22 октомври 2010 г.

Не съм идеална (Дали готов си за мен?!)


Послъгвам понякога.
И чалга слушам (от грозната).
И черно нося от време на време.
Не съм вечно усмихната.
Не от всичко се трогвам.
Не за всичко ми "дреме".

Вдетенявам се често.
Не всеки харесвам.
Просто не съм идеалната.
И вбесявам се лесно.
Не всичко преглъщам.
Мразя да ме наричат "малката".
Твърде силно викам и пея.
Понякога надменна съм.
Обичам да се кривацам на токчета.
Алкохоли не пия,
прекалявам с витамините.
Мразя елхи със сини топчета.

Не готвя прекрасно.
Саксии в дома си никакви нямам.
Не мога сама да заспивам.
Около мене хаос ужасен е -
подреденото мразя.
Пари харча нови неща да откривам.

Тъй както ме гледаш,
не ме мисли за идеална.
Отблизо ще ме видиш добре.
Прецени ми фантастиката,
прецени дали съм търпима.
Не съм идеална! И не се променям!

А дали готов си за мен? Или не?


сряда, 20 октомври 2010 г.

Панта рей


имаме контрол на животите си. хванали сме им юздите и ги контролираме, и ги наблюдаваме, и им се караме, и ги планираме. контролираме си часа на ставането сутрин, планираме си почивните дни, сами избираме какво да ядем. и имаме контрол. над всичко. относително над всичко. нямаме контрол над времето.

времето винаги лети. времето никога не ни пита искаме ли още, така харесва ли ни, не ни пита да се засили или да забави, да забърза или да поспре за почивка. понякога ни става лошо от скоростта му, ала то не се интересува. нагло се смее в лицата ни и бърза все повече и повече... времето просто прави с нас каквото си поиска и ние сме безсилни - не можем да го контролираме. то помни каквото поиска и забравя когато поиска. носи зад себе си всичко. а пред себе си - ние никога не знаем какво ни носи то пред себе си. до кога ще ни носи и следващо утре. то тече ли, тече и не ни предупреждава. не ни казва колко ни остава, не ни казва когато се бавим и не го усещаме. а ние сме безсилни.
едничкото, което можем да направим, за да пазим някакъв синхрон, разбирателство и да държим политика с времето е винаги да пазим като "едно на ум" идеята, че времето тече. не бърза, но и не изчаква. не се бави, но и не застава зад нас. то просто тече. и ние трябва да потечем с него. така че ако в този момент има нещо, което знаеш, че трябва да направиш, направи го - защото времето тече. и не знаем колко още ще тече.
прав си, и утре е ден. но друг!

Верността на мъжете и кучетата


Примки имам много скрити в гардероба.
Ласо на закачалката горделиво съм окачила.
Ако искаш, давай си врата и доброволно
да ги затягам. Аз не те искам вързан обаче.

Мъжете, зная, са точно като кучета.
Звучи грубиянско, но е чиста истина.
Най-привързани и най-обичащи
са онези, които свободно могат да дишат...

Сякаш е за първи път


Не обичам за първи път в живота си.
На други съм се клела и преди.
И други са залагали главата си
за мойте адмирации и очи.

Не обичам за първи път в живота си.
И на други стихове съм писала,
за други съм протърквала петите си
да ги настигам, без да ги настигна...

Не обичам за първи път в живота си.
Отдавна за любов съм се подготвила.
Но до сега не съм вярвала на убежденията си,
че всяка любов е Последната.

Не обичам за първи път в живота си,
но за първи път аз истински обичам
да обичам някой повече от себе си...
Самовлюбена "повече от себе си" да те нарича...

всъщност сякаш че за първи път обича...


понеделник, 18 октомври 2010 г.

Имам белези (но те не болят)


Аз тичах, а той тичаше зад мен.
Преследваше ме до безумие. Аз бягах.
Омерзи и мен, и моя сън, и моя ден.
Станах низка като него - мразех!

Ноктите си впиваше във шията ми.
До кръв болеше ме. Но вярвях -
ще избягам от него и следите му.
И накрая с протрити пети успях!

Избягах му. Изплъзнах се от него -
от Страха, че съм обсебена от лошото.
Е, останаха ми белези - това е вярно.
Но сега поне... спокойно вярвам във доброто!



неделя, 17 октомври 2010 г.

Продължавам


Сигурно ще дойде момент, в който ще ме разочароваш, обич. Но в този момент аз няма да спра, а ще продължа да те обичам... двойно по-силно, за да победя разочарованието.

Сигурно ще дойде момент, в който няма да срещна очакванията ти, мамо. Но в този момент ще се нахъсам за двойно по-големи успехи, за да ти дам повод за гордост.

Сигурно ще дойде момент, в който ще те пея през сълзи, песен. Но в този момент ти тайно ще качиш нотите ми в по-горна октава, за да те пея през сълзи от щастие.

Сигурно ще дойде момент, в който ще помисля, че си грешен, път. Но в този момент ти ще ми посочиш някой пътен знак и аз ще разбера, че от теб по-правилен няма.

Сигурно ще дойде момент, в който ще се изморя, животе. Но в този момент ти ще ми вдъхнеш кураж, а аз ще вдигна глава... И ще продължа с нови сили.

Обич, мамо, песен, път, животе, заради вас винаги ще вдигам глава, заради вас винаги ще се усмихва душата ми, на вас винаги ще вярвам. Заради вас продължавам!

Писмо до баща ми


Мили татко,


Някога, след време ще дойде един ден, в който аз ще имам син. Той ще бъде едно щастливо дете - обичано, обгрижвано, прегръщано... усмихнато, лъчезарно и може би малко буйно. Ден след ден ще расте, с всеки ден ще става все по мъж. И аз ще трябва да го уча. Да го уча как да се храни, как да тича, какво да цени, какво да обича... Ще трябва у него да изградя някакви навици и ценности. И винаги ще трябва да му давам пример. Ще трябва да му давам пример за това как да стане все по мъж с някой наистина мъж. И тогава ще му дам за пример тебе, татко. Няма да му говоря за твърдостта на диаманта, понеже той няма да ме разбере - ще му разкажа за твоята твърдост. Няма да му говоря за силата на древногръцките богове - той няма да ми повярва. Ще му разкажа за твоята сила. Няма да му обяснявам за топлината на огъня, понеже тя не е достатъчно показателна пред твоята топлина. И бъди сигурен, един ден той ще ми го върне - ще ми върне безсънните нощи, буците в гърлото и стиснатите юмруци, на които лично аз съм те обричала. Тогава с теб ще дам пример на себе си - въпреки всички тези неща, аз ще го обичам и ще продължавам да го изграждам, подкрепям и да му вярвам... точно така, както ти на мен. Скъпи татко, благодаря ти за много неща, но най-силно ти благодаря, че си толкова... Пример!

Намерих Човека. Благодаря му за което...


Придобих форма и цвят.
Вече приличам на истинска жена.
Спечелих всеки сън и блян
в реална ситуация. Така.

Намерих песен и път,
заветна цел и нужна утеха.
И мечта - от плът и кръв -
намерих го. Намерих си Човека.

Намерих смисъл, цел, цена.
Вече се намирам там, където
исках. И не съм сама.
А съм с човека. Благодаря му за което...

Желая ви попътен вятър! И на добър час!


И точно когато чувстваш как земята се отваря под краката ти, точно когато мислиш, че всичко губи смисъл и цел, и завет... точно тогава идва Той. И от този момент нататък всичко се променя. Идва човекът, който наистина те обича и е готов на всичко за теб - да ти върне и смисъл, и цел, и завет... и усмивка, и мечта, и блясъкът в очите. Той, човекът, който за теб бос ще извърви целия свят, който с теб ще подели хляба си, който за теб ще направи и невъзможното. Защото те обича. И защото ти вярваш в него. И защото вие двамата, заедно, вярвате във вашето прекрасно бъдеще... заедно! Да, точно тогава идва моментът - моментът, в който си обещавате, че от тук нататък всичко ще бъде различно. Но каквото и да е то - добро и лошо, слънце и дъжд, щастие и неудачи... вие ще се справяте заедно. От този момент нататък. И заедно ще се смеете, и заедно ще плачете, и заедно ще се обичате. От този момент нататък. Защото и той, и ти сте готови да се хванете за ръце, да минете дори през деветте кръга на ада... само за да сте заедно в това пътуване. Е, вие вече знаете пристанището си. Желая ви попътен вятър! И на добър час!

събота, 16 октомври 2010 г.

За ръце са се хванали сенките


Искам това място да се помни. От нас и за нас. Искам и мястото да ни запомни. Няма как да издълбаем имената си на дървото - ще бъде прекалено романтично. Няма как да запишем имената си в книгата за гости, че ще бъдем прекалено като всички. Няма как да оставим видима следа - ще бъде прекалено тривиално. Но ще оставим сенките си. Да стоят там - хванати за ръка, неподвижни, спокойни... като една обща сянка. И лебедите ще си говорят с нея, а пеперудите ще й се усмихват. Само хората никога няма да я видят -просто не са достатъчно чисти за нея. Така дори един ден ръцете ни да не останат вплетени, както тези в сянката, тя ще остане там, на мястото си... неподвижна и спокойна. И завинаги, завинаги ще напомня на нас и на тогава. Онова тогава, в което ръцете ни са били вплетени. Ами ако... ако наистина останат вплетени завинаги - не сенчестите, а реалните? Тогава още по-добре! Представи си как след години, много години ще отидем там, при сянката, ще се спогледаме мило и ще си благодарим, че сме успели да запазим Нас неподвижни и спокойни, с вплетени ръце, както в сянката... Сянката, която днес оставяме тук.

Киселинност на съмненията


Душата ми е разядена от съмнения. Така живея и това е характерно за мен. Сигурно звучи много анти на това, което искаш, но уви - факт е. И ще трябва да се справя с него. Аз. Не ти. Тебе не обвинявам за недоверието си в човешия самоконтрол.
Та, душата ми е разядена от съмняния. И с всяка следваща минута, съмненията се задълбочават, като сложно устроена химически киселина, ми разяждат вътрешното чувство на хармония и оптимизъм. А аз толкова държа на това чувство! Ще намеря лек, ще ги потрупам с пясък, ще викам по-силно от тях, ще се бия срещу тях стоически! Ще бягам като кошута, ще ги разкъсам като освирепял вълк, ще ги измамя като лисица!
Защото от тях убийствено боли...

петък, 15 октомври 2010 г.

Цинично искрени цитати от Мария vol.2


"Вечер слънцето става луна. Така и детето става жена. Така и мечтателят става реалист. Така и добрите момичета стават лоши."


"Имам въпросче към тебе, мадам - след като вече си го пуснала да си отиде от леглото ти, защо не го пускаш да си отиде от съня ти? И една молбичка имам към тебе, мадам - остави го да вирее само в моя сън, защото за съня си (сега внимавай какво ще ти кажа!) - мачкам хора!!!"


"- Госпожо, извинете, но не сте платили сметката си!
- Нека господинът там да я плати. Аз не съм поръчвала толкова скъпа тъга.
- А преди да я поръчате не прочетохте ли в описанието на менюто? Не помислихте ли какво всъщност Ви се консумира?"


"Да честитим на рожденика! Важно е!... Че днес се бележи поредното му некачествено пропиляване на още една ценна година живот. Честит рожден ден, празнуващи човече! Пирувай! Днес!"


"Някой ден ще й дойде до гуша! И тогава ще се напълни с килограми барут... до гуша. И тогава... Тогава се пазете - дано гушите ви са ваксинирани срещу възпламеняване!"


"Падни на колене, че да те прегледам и да ти дам диагноза. Падна, добре. Ето ти сега диагнозата: Ми-На-Ло!"


"Мислиш, че не чувам какво се говори в дамската тоалетна? Ти май пропускаш да видиш краката ми през процепа на вратата?! Повярвай ми, щом иде реч за него, имам уши и на краката..."


"Но въпреки количествените натрупвания на времето, някои хора така и не стигат до качествени натрупвания. Съболезнования за пропиления потенциал!"


"Погледни внимателно трите удивителни знака на това, което ти казах. Три са... за щастие (но не твоето щастие). Разчитай ги! Успех!"


сряда, 13 октомври 2010 г.

Обич никога не стига


Обич, обич никога не стига!
Винаги остава още нещо неполучено.
Стихове й рецитираш, уж като за трима,
а тя желае още - такива ненаучени.

Обич, обич никога не стига!
Душата ти да си дадеш на Дявола за нея,
а тя ще иска една душа за себе си да има.
Какво да правиш - една ти е. Не е ли?

Обич, обич никога не стига!
Например с мен. Аз знам, че ме обичаш.
Но все искам още нещо. Че да е пълна картината.
Аз знам, че ме обичаш. Но не винаги това ми стига...


Някога. Но не и днес, защото...


Някога ще дойде момент,
в който ще захвърля химикала някъде много далеч от поезията.
Някога ще дойде момент,
в който ще забравя, че предстои рожденият ден на любимия ми човек.
Някога ще дойде момент,
в който ще искам да изхвърля мечтите си в коша за отпадъци.
Някога ще дойде момент,
в който ще сменя усмивката с плач, одата - с балада.
Някога ще дойде момент,
в който уморена ще изкрещя "Край! Отказвам се!".
Някога ще дойде момент,
в който няма да искам да целуна ничие чело.
Някога ще дойде момент,
в който ще спра да виждам чара на детските приказки.
Някога ще дойде момент,
в който няма да съм усмихната, влюбена, вярваща...

Някога.
Но не и днес!
Защото...

Точно в този момент
аз обичам поезията повече от всичко!
Точно в този момент
съзнанието ми е заето с песен за рождения ден на любимия ми човек!
Точно в този момент
мечтите ми са по-осъществими от всякога!
Точно в този момент
аз не плача, а се усмихвам. Аз не слушам балада, а ода!
Точно в този момент
аз съм сигурна, че просто Няма какво да ме спре!
Точно в този момент
примирам от желание да целуна неговото чело!
Точно в този момент
аз сякаш живея в детска приказка!
Точно в този момент
аз съм усмихната, влюбена, вярваща!