Долу маските! Тук си признаваме чувствата. Тук Чувстваме. Тук сме хора - хора, живеещи в една серийна моногамия. Мечтаем, крещим, обичаме, творим и се усмихваме... Всеки ден. Все по-силно. Маскирани не щем! Тук се влиза само по усмивка...





петък, 11 декември 2015 г.

На дъщеря ми


Роди се малка, моето момиче.
Като песъчинка малка - дъщеря ми.
От песъчинка малка те обичам,
Сякаш цяло си море. Света ми.

Роди се малка, а си тъй голяма.
Колко имаме да учиме от тебе!
Ти живееш сякаш пречки няма –
Падаш, ставаш и се учиш да умееш!

Тъй както само бебе може
Да пробва всичко без да го е страх,
Че ще падне, ще се нарани или пореже –
точно смело се живее в този свят.

Аз те моля и като пораснеш
Каквато точно днес си – остани.
Песъчинке, едно от мама не забравяй –

За да свети свещ, сама гори!

събота, 3 май 2014 г.

Всяко ново нещо ли обичаш повече от старото


Мисля си колко бързо се променя животът.
Колко бързо губиш нещо, което обичаш,
За да спечелиш друго, което да обичаш още повече.
И се чудя – всяко ново нещо ли обичаш повече от старото?

Миналата година на същата дата аз и моят приятел бяхме на върха на един небостъргач в Лондон. Аз бях една жизнерадостна студентка. Ходех бързо, веех коси под ръка с моят приятел по Лондонските улици с обратното движение. Усмихната бях. Много.

Тази година на същата дата моят приятел вече е мой съпруг. Не съм в небостъргач, а съм вкъщи – на третия етаж на един сив блок. И не съм в Лондон, в София съм. И не съм студентка. И не ходя бързо. И не вея коси. Бременна съм в осмия месец и лесно се задъхвам и косите ми ме дразнят, та ги връзвам. И имам своята работа, ангажименти и отговорности. Но пак съм усмихната. И съм още по-щастлива. Защото тези крачета, които усещам, че мърдат в мен, и ме изпълват с изумителното чувство на очакване и нетърпение, и непримирима обич и нестихваща вяра, са по-приятни от всеки небостъргач, от всяка голяма столица, от всяко бързо ходене без да се задъхваш.

И сега си мисля какво ли ще бъде другата година на същата дата. Колко ли ще бъде различно… И ще продължи ли щастието да расте – още по-щастлива ли ще бъде другата година на тази дата?!

Мисля си колко бързо се променя животът.
Колко бързо губиш нещо, което обичаш,
За да спечелиш друго, което да обичаш още повече.
И се чудя – всяко ново нещо ли обичаш повече от старото?


събота, 18 май 2013 г.

Благодаря ти, че те има!



За всичките нощи, в които
Само мисълта за теб
Ми даваше сили. За дните,
Изпети със теб във дует.

За всичките пъти, когато
Накара ме теб да прозра.
За преоткритата в мене – жената.
За преодоляната с тебе тъга.

За очите, които ми даде,
Когато бях сляпа, сама.
За всички минути откраднати.
За тази щастлива съдба.

За крилете, що ти подари ми.
За това, обич, ти благодаря!
Заклевам се – с теб ще летиме
В прекрасната наша съдба.

онзи, който обожаваш...



той има красиво лице. много красиво лице.
но това лице не те интересува!

защото няма значение. няма значение как изглежда. той. 

той има характер, твърд като нешлифован диамант, труден като изкачването на еверест през зимата. той има мнение – непоклатимо мнение – толкова непоклатимо, че всеки може да му повярва. той има присъствие, защото когато влезе в стаята, сякаш присъства само и единствено той. той е труден. той е опърничав. понякога даже е жесток.

толкова жесток, че те променя изцяло. изкоренява от тебе всичко, което си мислила, че си и те прави антипод на самата теб. пренарежда те – тебе, живота ти, мечтите ти, дъха ти… разхвърля те и те подрежда. съгражда те и те руши. дави те и те спасява. кара те да летиш и да пълзиш.

а ти го молиш за още. и го правиш с любов.

и не заради красивото му лице, и не заради неговата осанка, и не за всичко привидно обичано. а заради това, че ти имаш нужда –

нужда

да му се доказваш. че можеш да шлифоваш диамант, да изкачиш еверест през зимата, да пренаредиш себе си, да се разхвърлиш и подредиш, да бъдеш съграждана и рушена, да се давиш и да се спасяваш, да пълзиш и да летиш, да бъдеш антипод на себе си...

защото ти обичаш да си различна себе си всеки ден. ти можеш да обичаш само различен.

затова не го карай да бъде само мил и нежен, да бъде само своето красиво лице. защото тогава той няма да е той – онзи, когото обожаваш…

именно заради неговите противоречия!

обожаваш...

вторник, 7 май 2013 г.

Давам ти



Давам ти любов (със цялата си същност).
Давам ти очи (да гледаме с едни).
Давам ти градина, в която да разпръснеш
Многото цветя на щастливите ни дни.

Давам ти сърце (в тепсия ти го давам).
Давам ти уста (през нея дишай, говори).
Щом обичаш ме, аз давам се тогава!
Само моля те, от самотата ме пази…

It's a man's world



Тя е момиче. На двайсет.
И понякога силно иска да плаче.
Иска пауза (или поне запетайка),
Когато лентата почне да влачи.

Тя е момиче, но правото няма
Да бъде момиче, защото сега
Не е достатъчно да бъде Голяма,
Трябва мъж да е, а не жена.

В мъжкия си свят това момиче
Съчетава гладене на мъжки ризи
с мъжки мечти и мъжки амбиции.
С мъжка сила (и женски сълзи).

Женското в нея роптае и спори,
Иска червило, време, разбиране…
Ала мъжкото в нея постоянно говори:
It’s a man’s world, иначе отиваш си…

И в женското тяло събира мъжка походка,
И бори се мъжки със своята женска съдба
Не чака шофьор, а кара си лодката.
В този свят може само с мъжка душа.

четвъртък, 11 април 2013 г.

Попътен вятър (ако знаеш посоката)



Ще кажеш „слънце искам”,
Когато вятърът е силен.
Пропускаш, не разбираш ли,
Че вятърът ти може и да е попътен?

Вятърът понякога помага -
Избутва те в избраната посока.
Но не чакай само него ти, приятелю –
Той само бута. Не насочва!

А ти във слънце, и във вятър
Трябва смело да вървиш.
Избери посока за краката си,
После заедно с времето тръгни…

вторник, 9 април 2013 г.

Обвинения


Обвиняват ме.
За някои съм странна, за други – банална.
За някои съм сива, за други – в повече цветна.
За някои съм тиха, а други смятат шума ми за твърде силен.
На някого липсвам, други ме смятат за натрапчива.

Обвиняват ме.
Че от някои съм различна, а за други – твърде същата.
С някои прекалено лична, а пред други – с тежка маска.
За едни съм твърде активна, а за други – прекалено несъществуваща.
Понякога силна, с после отчайващо слаба.

Обвиняват ме.
В летене в небесата.
В прекалено влюбване.
Обвиняват ме онези, които никога не са обичали.
Обвиняват ме, защото не разбират, че влюбването и летенето в небесата
Са синоними. Че щом съм влюбена, аз трябва да бъда

          И различна, и същата...
          И сива, и цветна...
          И силна, и слаба...
          И тиха, и шумна...

Сега аз ги обвинявам.
В невлюбване!

събота, 9 март 2013 г.

Три дни след три години



На човекът, готов да ме чака вечно.
На човекът, за който цялото чакане си заслужава.

Три години разстоянието ни дели.
И изпитваше ни. Не прощаваше. Болеше.
Три години във различни две страни
Бяхме с теб. Но всъщност заедно вечно.

Много нощи силно ни боля.
Ей, Богу, трудно се заспива сам!
Трудно беше, ала любовта ни издържа.
Остават три дни. И се връщам там.

Там, където имаме общ дом,
Там, където ние си принадлежим.
Направо казано – пред нашата любов поклон!
Заради нея сполучихме да издържим!

Три дни след три години – те какво са?
Три. И завинаги се връщам, мило.
Съдбата изпита любовта, защото
Да си знаем, че любовта е победила!

                                И да помним...

петък, 8 март 2013 г.

Мамо


Снощи полегнах сама на дивана.
Взех три албума в ръце.
Разглеждах тогава снимките с мама.
Спомних си как била съм дете.

Стана ми топло и мило
От всичките спомени с моята мама.
Детското чувство красиво
Върна се при дъщерята голяма.

Колко щастливо дете съм била!
Плитчици тя ми плетеше,
Живеех във вечна игра
В дома, който за мен тя строеше.

Правихме сладки и фигурки,
Водеше ме на вокална група,
Рисуваше ми красиви картинки,
Бяхме щастлива циркова трупа.

Целуваше челото ми за лека нощ,
Не пропускаше да каже колко ме обича.
Създаваше ми атмосфера на разкош,
За да бъда принцеса, а тя - моя кралица.

Винаги бе мой приятел.
Научи ме на всичко, що днеска знам.
Научи ме да бъда мечтател,
Научи ме да съм силна, голяма.

Мамо, много ти благодаря!
За всяка частичка от тебе във мене.
Плача, докато пиша това –
От щастие, мамо, за тебе!

Мамо, ти ми даде живот,
Но по-важно – даде ми старт.
Научи ме, мамо, на любов…
С която аз дишам! Честит осми март!

четвъртък, 7 март 2013 г.

Вкус на влюбени устни..


Когато обичаш
(когато страшно обичаш),
Искаш човекът да знае това.
Затова му го казваш,
Тъй често повтаряш,
Че той е за тебе света!
Но чувстваш
(тъй страшно го чувстваш) –
Недостатъчно е това!
Не обичаш,
О, не, не обичаш!
По-силно е от любовта...
Но го казваш,
Ежедневно го казваш
С надежда, че той всеки път
Ще разбира какво му разказват
Устните ти… за любовта.
Повтаряш,
Без умора повтаряш,
А думите оставят следа.
Те стават тъй сладки,
Тъй сладки,
Както вкуса
На устните, дето изричат
това.

вторник, 29 януари 2013 г.

Запомни как ме обичаш сега



Само едно ще помоля:
Запомни как ме обичаш.
Запомни ме такава,
Млада, красива, щастлива,
Обичана,
Тичаща.

Само това аз те моля:
Запомни как ме обичаш
Сега,
Че времето не прощава –
Променя ме, остарявам,
Върху лицето ми слага
Следа.

И за последно те моля:
Запомни как ме обичаш
Нощеска, не утре.
Аз винаги ще бъда твоя,
Но никога тъй млада,
Безупречна.

Затова запомни ме сега.
А после само си спомняй...

петък, 18 януари 2013 г.

Тайфун


На моменти сигурно не можеш да я траеш.
Енергията й ти идва в повече.
На моменти е различна. И мислиш, че не я познаваш,
А после същата, малката, твоята…

На моменти тя е тиха и смълчана,
А след малко пее и крещи неистово.
Същевременно обещание е, и закана.
Понякога фалшива, после страшно истинска.

Виждаш я добра, и мила, и грижовна.
А след малко сякаш се превръща във тайфун –
Фучи, беснее и е недоволна.
От тебе иска невъзможното. Безумия!

Понякога мечтите й ти идват в повече.
Прекалява с невъзможните си цели.
Иска всичко. Ти мислиш „Прекалено е!”
Не спира, не почива. Така не можете да „мелите”!

За суетата й да не говорим –
Прекрачва всичките разумни граници.
Нещо повече – тя постоянно спори.
А после спира, усмихва се, целува те.

Тази нейна двойственост измъчва.
Недоверието й, редуващите се усмивки и сълзи.
Ала знаеш, че ако понечи да си тръгне,
Ще ти липсва. Дали ще издържиш? Дали?

сряда, 16 януари 2013 г.

Да помълчим



Седни до мен. Че да си помълчим.
В мълчанието, мила, има много красота.
С малко хора можеш да мълчиш
И да се зареждаш едновременно с това.

Седни до мен. Че да си помълчим,
Макар че много имаме да си говорим.
Ала не мисли, чувства ако искаме да сътворим
Трябва да си помълчим. За да се Видим.

Не се виждаме, а само се гледаме като говорим.

понеделник, 10 декември 2012 г.

По принцип


По принцип аз съм странна личност.
Понякога съм твърде земна и човечна.
А друг път – лоша и себична.
Две жени във мен живеят вечно.
 
По принцип аз съм странна птица –
Пътешественик съм и свободен дух,
Но същевременно така силно го обичам,
Че съм вкопчена във него (чак до лудост).
 
По принцип аз съм по-различна –
Щастлив човек, усмихнат, оптимист…
А в другия момент съм луда истеричка.
Не крия чувства! (Но съм истинска!)
 
По принцип хората не ме разбират.
Не знаят черна ли съм или бяла.
Не знаят кога как бих реагирала.
Хамелеон наричат ме, така е.
 
По принцип мен това не ме вълнува!
Харесвам се такава, за никой не е тайна.
Де факто, Tи си този, който ме интересува –
Нека с теб да сме Различни заедно.

вторник, 30 октомври 2012 г.

Лъжи ме


Лъжи ме. Аз ще ти прощавам.
Знаеш, че не съм способна да не ти.
Лъжи. Аз пак ще се раздавам,
Макар оплетена в неистини.

Лъжи ме. Мога и така да те обичам.
Лъжи ме. На болка мога да търпя.
Знаеш – от любов не се отричам.
Нямам сили да си тръгна аз сама.

Лъжи ме, ала запомни от мен едно.
За мъжа една е гордостта –
Да бъде мъж, а туй е да разбира следното:
Че само в истината има красота.

Обичам те по странен начин

Обичам те.
Обичам те по странен начин.

Не по онзи, всекиму познат.
Не по онзи, винаги очакван.
Обичам някак непризнато.
Обичам някакси отчаяно.

Обичам те.
Обичам те по странен начин.

Не както влюбена жена.
Не както искаща да те прегърне.
А сякаш, че съм ти орисана.
Сякаш, че не съм способна да си тръгна.

Обичам те.
Обичам те по странен начин.

Без страст или въздишки,
ала сякаш, че за да ни разделят
трябва целия да те разнищят
или пък с нож мен да отсекат.

Обичам те.
Обичам те по странен начин.

Някакси това не е любов.
Различно е. И друго, ново.
Обичам те по-силно от живот.
Обичам те... със братска обич.


неделя, 20 май 2012 г.

Хладилник

Погледнах в душата му и видях нещо страшно - Страх.

Но не типичен страх. Не страх от тъмно. Не страх от високо. Не страх от непознато.

Страх от споделяне. Страх от споделимост.

Заради този страх душата му беше станала тъмна като момента непосредствено преди изгряване на слънцето.

Заради този страх душата му беше станала студена като стоменен хладилник. Не, като фризер. Като фризер, който умира от студ.

Заради този страх душата му беше станала празна. Празна като винена чаша от нечия любов, пресъхнала преди години.

И реших да я осветля, стопля и напълня.

Намерих ключа за осветлението скрит в едно задънено, прашасало ъгълче. Усмихнах се искрено, натиснах копчето. И светна.

После търсих камъни за огъня. Търсих, търсих, не намерих.. Та затова счупих частици от сърцето му (така прилични на камъни), трих ги, трих ги една в друга и успях. Запалих огън и стана топло.

Остана напълването на празната душа. И реших да я напълня с приказки. Разказвах за принцове, принцеси, крале, жаби, коне, селяни, неволи.. И я напълних.

Сега душата му е светла, топла и изпълнена. На пръв поглед, тя е светла заради натиснатия ключ на осветлението, топла заради горящата камина вътре и пълна с приказки и разкази. Но какво се крие под тях? Крие се това, което дадох на съзнанието му, за да успея с душата му – светнах я с добронамереността си към него, стоплих я с любовта си към него и я напълних с най-хубавото, което имам – с мечти.

Душата му днес е синоним на моята.

П.П. Затова и Той днес е синоним на Мен.

Негова

Събличам се.
Аз бавно се събличам
Със грация и страст,
Тъй както ти харесва.
 
Отричам го.
Аз него го отричам.
Със сила и със власт
Нареждам на сърцето си.

Обичам те.
Аз много те обичам,
По начина, по който
На теб ти е удобно.

И твоя съм.
Аз вече твоя съм,
На теб съм се обрекла
Безапелационно.

Но мога,
Аз още мога
Стига да поискам
Да съм лошата.

И да се опомня.
изведнъж да се опомня,
че всъщност
моята душа е негова.

На Георги


Да те гледам как отваряш очите си сутрин.

Да те чувам как обещаваш.

Да те имам веднага щом се събудя.

Да зная, че няма сама да остана.

Да споделям, да чувствам, да дишам

За човека, от лявата част на леглото.

Да съм жива, защото обичам.

Сама да не ходя, сама да не бродя.

Да съм половината от нечие цяло…

Да знам, че туй няма утихване.

Прости ми, любов, но тогава

Няма как един живот да ми стигне!

неделя, 4 март 2012 г.

Заради едното его...



Бутилка марков бърбън.
И пепелник, задавен от цигари.
Аромат на свещи и случайности,
С лека нотка на поквара.

Луксозна къща, кожен стол
Силен джаз и тъй нататък.
Имаш всичко и какво?
Тя ти липсва. И си недостатъчен.

На ум крещиш, че я обичаш,
Та чак лицето ти се изкривява.
Тя ти липсва, ти отричаш.
Тя те иска, ти не даваш.

Кой си ти и за какво се бориш?
Не инатът - пулсът вместо теб говори.
На вратата чука, ти искаш да отвориш!
Но не. Само ако те помоли…

Имало едно време...


Искаш ли да ти разкажа
част от нейната история?
Имало едно време
едно момиче,
което никога не го боляло.
Защото не обичало.
Минало това време
и това момиче
веднъж го заболяло.
Научило се да обича...
Край.

Заслужената прошка


Прощавам не защото съм наивна.
Прошката ме прави мен човек.
Прошката я могат само силните.
За тях тя не е тежест, ами лек.

Плаченето не говори, че си слаб.
Плаченето става за мъже.
Но само за онези, които могат да ценят.
Аз мисля - заслужават прошка те…

петък, 17 февруари 2012 г.

Жабките, паднали в тенджера с каймак



Преди време някой ми разказа
Притчата за двете жаби.
Паднали в каймака и отчаяни
Разбрали – ще се давят.

От каймака нямало излизане,
А те били толкоз жални и изплашени,
Че едната казала на другата:
„Не мога! Аз предавам се!”

И мигом тя потънала в каймака.
И умряла. Колко жалко!
Другата останала да рита –
Ритала с крачета и се пазела.

Минутите минавали, така
Че каймакът се превърнал във масло.
Жабчето подскочило и „Ха!”
От тенджерата се измъкнало.

Квакайки се върнало във къщи,
Обяснило на родителите за премеждията.
Майка му усмихната му казала:
Браво не на теб. А на надеждата…

Разписание на влака



За какво така търчиш?
За къде си се забързал?
Поспри, човеко, тук и виж
Колко щастие изпускаш…

Стремиш се ти към бъдеще,
А настоящето не чака.
Бъдещето настояще е.
Веднъж качиш ли се на влака…

На влака на мечтите си качи се,
Поседни в купето и почакай.
На пътуването усмихни се
И нито бързай, ни протакай.

Но разбери – животът е сега
И всеки миг е повече от ценен.
Не мисли за утре, че така
Изпускаш най-прекрасното си време

… а то е нарича се Сега.

петък, 18 ноември 2011 г.

Нестинарка



Смятам, че съм нестинарка
Върху пепел от мечти.
Стремя се към една загадка,
Която Бог ще разреши.

Ходя бавно по жарава,
Отговора й да стигна аз (веднъж).
И загадката тогава
Да ми каже – докога ще трябва да съм мъж.

Ако жена съм, щях да плача,
че огън под краката ми гори?
Искам аз жена да съм, обаче
Само мъж на болката търпи!

Дочаках недочаканото

Не завърших почнатите стихове.
И не изпях акомпанираните песни.
Не запомних важните си мигове,
Пропуснах чаканите срещи.

Не изядох сготвеното ядене
И не изпих препълнената чаша.
Не стигнах до себераздаване.
Друго случи се обаче.

Аз дочаках недочаканото,
Избързах и със закъснялото.
И разградих несъграденото.
Преди затварянето на очите
Аз заспала съм!

сряда, 16 ноември 2011 г.

В този живот тебе те има...

В този живот тебе те има.
Ти ме чакаш в топлата постеля.
Правиш топла даже зимата.
И ме искаш, и ме гледаш…

В този живот тебе те има.
Твойто силно мъжко рамо е до мене.
Ами ако в следващия теб те няма?
По-добре да няма следващ!

Чуждо вино ме опива



Аз - разумна, старомодна, подредена.
Обикновена, леко скучна, некрасива.
У дома ми стана чуждо и студено
И днес наздравица на чуждо вино ме опива.

Станах луда, нова и… засмяна,
Пиейки от непринадлежаща мене чаша.
Не ме кори за туй, че съм пияна.
Ти не беше истински пияч и…

четвъртък, 19 май 2011 г.

Герой

Вярвам - ти ще се усмихваш,
дори когато ти тежи.
Ти ще можеш да прощаваш
и непростимите лъжи.

Ти ще пазиш свое, чуждо
до сърцето си (и винаги с любов).
Ще бъдеш силен, няма да е нужно
за чужда помощ да извиваш зов.

Ти ще уважаваш, ще почиташ,
ще правиш път, единствен ти
дори на тоз, когото всичките подритват.
Не ще да си човек, а сноб лъчи.

Ще падаш и ще ставаш сам.
Ще продължаваш с гордо вдигната глава.
Ще бъдеш пример - за малък и голям.
Ще се стремиш към недостигната мечта.


Аз вярвам - ти винаги ще се стремиш
да изпълниш майчина мечта.
И от мен ще чуеш, когато порастеш
Благодаря ти, сине, за това!

сряда, 11 май 2011 г.

Заспивай



Настана вечер. Ти заспивай,

макар че е трудно, че мене ме няма.

Затваряй очи. След малко пристигам.

В съня ти пристигам щастлива, засмяна.


За всичките нощи, в които ме няма

заклинание правя - мене зазиждам

в съня ти - щастлива, засмяна

да идвам винаги, да ти се привиждам.


Затваряй очи. Макар от далече

ти пращам две топли целувки с любов.

Спокойно заспивай. До теб съм, човече!

До теб ще заспивам цял един живот...



сряда, 27 април 2011 г.

Моята история



Хората, тълпата, колите, уличните кучета, опаковките от чипс, повеяни от вятъра, лакираните нокти на малките момиченца, сергиите за цветя, 30-годишните автобуси по автогарите, цветните телевизори и топлите спагети - това е светът около мен. А моето място в него - къде ли е?


Безнадежден мечтател съм, неспасяем оптимист и може би заради това често ми е трудно да намеря мястото си в този хаос. И когато усещам, че не се вписвам в сивите улици и хорските мисли, аз просто затварям очи и мечтая... Мечтая без край, мечтая без граници. Пренасям се в едно безвремие, в една ничия земя и тогава, само тогава се чувствам себе си, чувствам се в моя собствен свят, защитена. Тогава не съм само някоя си Мария. Тогава съм Аз. Аз, която се крия вътре в себе си; Аз, която се харесва такава, каквато е; Аз, която съм вечно влюбена, пееща, самоуверена. Затова и не бързам да се връщам (в реалността). Затова пиша и стихове - защото думите ме разбират, те са си мои лични, споделени. С тях мечтите ми оживяват на белия лист. А после, после изведнъж мечтите ми се сбъдват. Сбъдват се точно такива, каквито съм ги желала. Сбъдват се, защото достатъчно силно вярвам в тях. Вярвам с душата си, със сетивата си, със съзнанието си...


Обичам живота си, безкрайно щастлива съм. Обичам хората около себе си. Не си казвам както всички: "Хайде да избутаме и този ден." Всяка сутрин се събуждам с цел. Да живея поне 55 секунди днес, да се смея поне 15 минути. Днес. Всяка сутрин се събуждам с цел. И с усмивка. Тази цел и тази усмивка ми помагат да осмисля деня си, да запиша този ден като част от моята лична история. И аз си имам история и тази история ми харесва.


Аз харесвам себе си. Аз оставам себе си. И нямам намерение да се оправдавам за това.

вторник, 26 април 2011 г.

Другите мъже и ти



Сред толкова актьори, ти се появи без маска.

Сред тези подлеци, се появи без цел.

На всичките мъже ти някакъв контраст си.

И ешалон си. И пример. Вододел.


Другите минават сякаш че на лента -

аз не виждам в тях дори и физиономии.

В очите ми не са мъже, а някакви фрагменти.

Размиват се като размазани рисувани герои.


И между всичките им погледи различно-същи

опитвам се да си проправя път през огън и през лед.

И стигам. И теб отново аз прегръщам.

И усещам - тук е мястото ми. Мястото ми е до теб.






Сам прокле се

Не си потърси фината душа,
а тя може би ти се полагаше...
Не опита ни веднъж и до сега
на чуждо щастие да се порадваш.

Не искаше да разбереш, че трябва
хората около теб да са добре.
Да позволяваш и да ги оставиш
да се развиват някъде без теб.

Сънуваше. Аз май че те събудих?
Така и иначе си буден, да ти кажа новина:
самозабрави се. И пречиш до полуда.
И губиш щастието. Завий се със тъга.

Аз тебе няма да проклинам -
Аз не те проклинах когато ми разбиваше дома.
Ти сам прокле се, скитнико!
Мен гърба не ме боли от твоята кама!

понеделник, 21 март 2011 г.

"Но идва ден" vol.2


Лесно те разбирам - ти искаш да мълча.
Добре, предавам се и този път аз млъквам.
Този път вместо мен ще говори нощта,
тя ще те ядосва. Аз вече се изтърках.

Нощта чрез ласо здраво тебе ще завърже
на най-масивното, столетното дърво.
Сенки ще преминат покрай тебе бързо,
ще ти носят спомени и аромати на любов.

Ще се издигне буря, ще те хване страх.
Ще бъде там ужасно, мръсно и студено.
А нощта ще ти удари и плесница със замах,
ще изкрещи: "Не виждаш ли, че е ранена?!

Не виждаш ли - отчаяно те тя обича?!
Не виждаш ли - душата си за теб продаде?!
За това ти удрям таз плесница -
опомни се - тя заради тебе плаче!"

Не знам какво се случва по-нататък и дали
разбираш, че нощта визира мен.
Ако ти е важно - бързо на нощта отговори,
защото се вижда края й. И идва ден.


"НО ИДВА ДЕН"

Но идва ден и близките неща ти стават страшно чужди... Любимата ръка със времето забравяш. Онези устни в миналото (без да се усетиш) ти оставяш. И ще мине време - и нея ще забравиш.

Но идва ден и сладките неща започват да горчат. Шоколадът вече не е същият, защото не е примесен с вкуса на нейните устни. Забравяш шоколада. Ще мине време - и нея ще забравиш.

Но идва ден и красивите неща вече стават грозни. Не харесваш вече сухите цветя, нали? Те са неин патент в съзнанието ти. Забравяш за сухите цветя. Ще мине време - и нея ще забравиш.

Но идва ден и спомените връщат ти се страшно близки. И ден по ден се сещаш за любимата ръка, за шоколада, за сухите цветя и за... златните коси на твойта Пепеляшка, и за пердетата във спалнята, и за ръката й на твоето коляно, и за търпеливата ви песен, за часовника. И за всичко преживяно с нея...

Но идва ден и близките неща започват да ти липсват. Но идва ден и устните ти търсят сладките неща. Но идва ден и красивите неща са пред очите ти - навсякъде. Само не и златните коси на твойта Пепеляшка...

четвъртък, 10 февруари 2011 г.

Ако някога...

Ако не вярваш в това... то за мене е пагубно!

"Ако някога ти е студено... Нека ти дам моята топлина!
Ако някога си болен... Нека ти дам моето здраве!
Ако някога потъваш... Нека аз да се удавя!
Ако някога си жаден... Нека аз да умра от жажда!
Ако някога паднеш... Нека раната да е на моето коляно!
Ако някога онемееш... Нека ти дам моя глас!
Ако някога загубиш ума си... Нека ти дам моя ум!
Ако някога спреш да мечтаеш... Нека ти дам най-милите си мечти!
Ако някога умираш... Нека аз да умра вместо теб!

Защото без теб на мен винаги ми е студено.
Защото без теб аз винаги съм болна.
Защото без теб аз винаги потъвам.
Защото без теб аз винаги умирам от жажда.
Защото без теб не коляното, а сърцето ми е с рана.
Защото без теб аз не виждам смисъл в гласа си.
Защото без теб мене ум и разум не ми трябват.
Защото без теб всичките мечти са погубени.
Защото без теб... аз съм фактически мъртва."

Ако не вярваш в това... готова съм да умра, че да ти го докажа!