Долу маските! Тук си признаваме чувствата. Тук Чувстваме. Тук сме хора - хора, живеещи в една серийна моногамия. Мечтаем, крещим, обичаме, творим и се усмихваме... Всеки ден. Все по-силно. Маскирани не щем! Тук се влиза само по усмивка...





понеделник, 6 декември 2010 г.

Моята различна зима

И тая зима не е по-различна от миналата.
Снегът пак си е бял, а навън пак е студено.
Ръкавиците пак не са ми достатъчно топли, а манджата вкъщи е все същата.
Две от лампичките на окрасата все още са изгорели, а в коледните песни преобладава същия звън на същите звънчета.
Краката ми отново са мокри, а зимните ми гуми пак са с леко изтъркан грайфер.
Устните ми са пак леко напукани, а зъбите на дечицата по същия начин дрънкат от студа.
И тая зима е същата, не е по-различна от миналата.
Тая зима има само една единствена тъничка разлика от миналата. Тая зима над камината съм окачила нова снимка.

Снимка с тебе, обич!

Ти си разликата тая зима...

Сълзи на сън, усмивката - на яве.


Сънувах огън, дяволи и камъни.
Сънувах и заплахи, и закани.
Огън да гори душата ми,
това крещяха мойте живи рани.

Сънувах хаос, безпорядък, ужас.
На сън крещях, въртях се и бълнувах.
Бедствия сънувах - наводнения и трусове.
Страшен, ужасяващ сън сънувах.

А после стана ден и се събудих,
но не във пот обляна и в сълзи обвита,
а с усмивка. Тогава се почудих
дали са нужни и мечта, и сън,
щом като в реалността усмивката ме чака скрита?

Плик без писмо


Вече няма го нейния смях,
вече няма я онази негова обич.
Вече няма го техния страх,
че някой някак ще ги раздели...
Трепери спомена.

Вече не остана нищо тяхно.
Вече няма нищо общо помежду им.
Стар пощенски плик, покрит със прах,
единствен той шепне за някогашните им
изпълнени с любов слова...

Ала плика, замирисал на самотност -
писмото във него от години го няма.
Носи чувство някак си злокобно,
чуди се къде му е писмото...
Писмото изгорено е отдавна!