Долу маските! Тук си признаваме чувствата. Тук Чувстваме. Тук сме хора - хора, живеещи в една серийна моногамия. Мечтаем, крещим, обичаме, творим и се усмихваме... Всеки ден. Все по-силно. Маскирани не щем! Тук се влиза само по усмивка...





неделя, 21 ноември 2010 г.

Между вчера и завинаги

Търся се там, където те няма и там където няма да те има. Вглеждам се до болка в това Там, вслушвам се до кръв във него. А там те няма и там теб няма да те има -
във вчера.

Защото вчера свърши и започна Завинаги. Кога свърши вчера и започна завинаги? Дали беше днес или беше вчера? Идея нямам, ала знам, че започна нашето
Завинаги.

Ще се обърна насам, но няма да те търся. Ти просто вече си намерен. Ти си в Завинаги, а Завинаги е там, където те има и там, където ще те има.
Завинаги.
Не те търся във вчера. Намирам те в завинаги.

събота, 20 ноември 2010 г.

Простирам мечти


Неделя сутрин е.

Вместо да шетам, аз простирам... мечти.

Беше ме страх да ги сложа в сушилнята за дрехи (да не изгорят), но пък не ме е страх да ги извадя на показ (на терасата), пред очите на всички минувачи. Знам, алогично е. Аз винаги съм алогична. Даже и в простирането. Даже и в простирането на мечти.

Една по една прилежно ги подреждам на простора, но понеже той е малък за толкова многото ми мечти, се опитвам да ги застъпвам една за друга - да заемат по-малко място. А те толкова трудно се застъпват...

Дали има място и на простора, и в живота ми за целия този леген с мечти?

А колко трудно ми е да ги подредя по цвят и размер... Толкова различни са една от друга.
Дали въобще трябва да ги редя или да ги оставя на произвола на хаоса?

***

Не ми стигна простора. Май ще трябва да изхвърля някоя...

Стихове - ембриони от нечии дом и моя сън

Влез. Добре дошъл си
във дома ми!
Влез само по съзнание.
Както влезе
във съня ми.

* * *

А леглото предварително
се е разплакало,
че някой ден ще спя
на друго.
Горкото ми!

* * *

Сега съм тук,
но ще изляза.
От ада на моя
рай.
И ще вляза
в рая на моя
край.

* * *

Флопито ми
не съдържа снимки с теб.
Но и него го боли -
и то (като сърцето ми) не е от лед.

* * *

Навярно няма да намериш
място на масата
в дома ми.
Намери само малка част от мен -
съня ми.

* * *

Слей се с вятъра и долети
до тук.
Аз съм в средоточнието на мечтите.
С друг.

* * *

Жълтото лепещо листче
на нейното чело
е ненужен офис консуматив.
И без него там изписано е
"Надявам се на теб.
На теб. Дано!"

Интимно. И дано си остане интимно!



Тогава когато се ровиш в косите й
приближи лицето си, ще усетиш моя аромат.
Но само недей да целуваш очите й -
очите се целуват на една жена на тоя свят.



Тогава когато тя драска гърба ти
драскотините ще бъдат с моя форма.
Но само недей да захапваш тила й -
това е моя марка. Да си остане Моя, моля!



Тогава когато преплиташ нозете й
мелодията тяхна пак за мене ще шепти.
Но забранявам да се вплитат ръцете ви,
че вплитането все за мене ще крещи!



Притежавай нейното тяло. Ти си, Дон Жуан!
Но не забравяй - сърцето ти при мене е, сам0.
Незащитено. (Ако разбера за нея) е в капан,
а не искам да го смазвам. Дано не разбера, дано!


петък, 19 ноември 2010 г.

Пътека - дом. В случай, че не те е страх...


Може ли пътеката да ми е дом?
Пътеката във парка, моята любима...
За легло да ползвам тревата, а небето да ми е подслон.
Няма да си готвя в тенджери, а в рими...

Ще се къпя в листата, ще заспивам сама.
Ще говоря със птиците, мойте приятелки.
Ще се приспивам с звука на близката бавна река.
Ще се лиша от лукс, от показност, от градските...

Може ли пътеката да бъде моя дом
щом само там, по нея е стъпвал твоя крак?
Един романтически сподавен стон
ми шепне "Може! В случай, че не те е страх..."


За едно по-добро Себе си...


Винаги се стреми към опознаване на заобикалящия те свят. Но за да опознаеш заобикалящия те свят, първо опознай себе си. За да харесаш заобикалящия те свят, първо харесай себе си. За да се радваш на заобикалящия те свят, първо се зарадвай на себе си.

За да опознаеш себе си, откъсни се от всичко.

Бъди сам със себе си и се наслаждавай на себе си.

Когато усетиш, че си открил синхрона между всички части от личността си, седни на облегалката на първата срещната пейка в парка, отпий глътка от горещото си кафе и си задай няколкото прости въпроса, които ще ти помогнат да разбереш целите и смисъла си.

Запитай се какво е твоето вдъхновение и коя е твоята муза? Запитай се какво наистина искаш да пазиш и запазиш, и какво искаш да отбегнеш и загубиш? Запитай се какво искаш да запомниш и какво - да забравиш? На какво искаш да се научиш и от какво да се отучиш? Запитай се какви грешки си правил преди и какви грешки можеш да направиш утре?

После се огледай около себе си. Погледни колко красива е зимата. Потопи сетивата си в нейното бяло. Позволи на аромата на канела от кафето ти да те накара да се усмихнеш.

И накрая си кажи "Колко е хубаво да бъда себе си..."

Хубаво е, нали? :)

Ти избра своя път. А избра ли си роля?


Ти толкова искаше да поемеш по своя път. Ето, че вече пое! Добре. Но замисляш ли се в пътуването натам каква роля заемаш - на шофьор или на пасажер? Ти ли караш автомобила? Ти ли преценяваш в коя лента да се движиш или кога да спреш за почивка? Ти ли избираш скоростта и ти ли поемаш концентрацията?

Или някой те вози? Или някой те води? Или някой е поел натам, на където само ти искаше да стигнеш?

Ти ли ще стигнеш на мястото или ще чакаш някой да те закара до там?
Достатъчно ли е просто да избереш пътя си? Или трябва да помислиш и за ролята си в пътуването?


сряда, 17 ноември 2010 г.

Правопропорционалност между смелост и грешки


Такива като мене все ти разказват за това колко е хубав живота, как трябва да ценим всяка секунда, как трябва винаги да "вадим" позитивното от всяко малко нещо в живота ни. Такива като мене все ти крещят в ухото "Живей! Не се бави! Времето тече, не чака никой!". Такива като мене все ти дават кураж да опитваш нови неща, да не се подчиняваш, да не се предаваш, да не спираш, да рискуваш! Такива като мене толкова ти го повтарят, че в един момент ти се съгласяваш. Просто казваш на себе си "Да, Мария е права!" и прегръщаш мига... и живееш за мига... и се наслаждаваш... на мига.

Без да мислиш за после,

без да мислиш за утре,

без да мислиш за другите...

За ръка хващаш не идеята за последствията, а идеята за тръпката от риска.
И тогава в един момент прекалено силно се отдаваш на живота, на момента, на риска, на адреналина, на хормоните, на аромата и на всичко...

И правиш грешка!

Просто така - за идеята, за момента, за риска, за адреналина, за хормоните, за аромата и за всичко. Правиш грешка. С тази грешка пречиш на утре-то, засягаш мечтите си, нараняваш хората и предметите, които наистина имат значение за теб и днес, и Утре.

Само защото някой като мен ти е прошепнал "Напред! С главата напред в живота!"...

Сега е време да извикаш някой като мен и не да му шепнеш, а да се изкрещиш в лицето му:
"А знаеш ли, че когато онзи щастлив миг приключи... понякога боли до безобразие?!"

Am I supposed


Am I supposed to stop searching for happiness
only because I have found some of it?

Am I supposed to throw away my old photos
only because they are said to be old?

Am I supposed to walk on the ground
only because you all don't believe that I can fly?

Am I supposed to use a map
only because I haven't been to this area before?

Am I supposed to be something I don't wanna be
only because I am expected to be?

Am I supposed to stop dreaming
only because I am awake?


Отказвам!

Налага ли се да напасна идентичността си в нечия матрица
само защото така правят всички?

Налага ли се да пея по предварително написани ноти
само защото някои мислят, че моите не са правилни?

Налага ли се да спра да търся това, което искам
замо защото вече съм намерила част от него?

Налага ли се да изхвърля старите си снимки
само защото някой смята, че миналото няма значение?

Налага ли се светлината над бюрото ми да пада отляво
само защото това било полезно за очите?

Налага ли се да ходя по земята
само защото не ми вярват, че мога да летя?

Налага ли се да приема безскрупулността на света
само защото това бил стереотипа на двадесет и първи век?

Налага ли се да се движа с карта и компас в ръка
само защото съм на място, което не познавам?

Налага ли се да гледам рецепти когато готвя
само защото те вече са утвърдени?

Налага ли се наистина да спра да сънувам
само защото съм се събудила?

На тебе, обич моя


Да заспивам отпуснала глава на гърдите ти.
Да преплитам съня си със твоя...
Да виждам света с душата, не с очите си.
Да съм обречена на тебе, обич моя.

Аромат на теб да се разхожда из дома ми,
а песните ми да звучат чрез твоя глас.
Реалността ни да е по-красива от съня ни.
Да не бъдем Мен и Теб, а Нас.

Да се слеят нозете ни, да бъдат едно,
да ходят на север, на юг, дори към безкрая...
Все повтарям си "Дано се случи! Ах, дано!"
Засега обаче мога само да мечтая...

In memoriam: Почти година мина


На Елена
Почти година мина, а тебе все те няма.
И още години ще минават, а тебе пак няма да те има.
Да ти опиша как е тук? Не мога, думите ограничават.
Но ти нямаш право и на думи. От миналата зима.

Тръпки ме побиват като ти погледна снимката.
Почти година мина, а още аз не мога да повярвам,
че сините очи ги няма, че няма я усмивката.
Почти година мина, а тебе все те няма...

Много често се сещам за теб и си мисля
какво щеше да бъде ако ти още беше тук...
Но уви. Ти, приятелко, беше орисана
за не сега и не за този свят, ами за някой друг.

Остана спомена за тебе светъл и блестящ
като звездичка. Тъй както ти угасна в нощта.
Твоя глас и думи още във ушите ни кънтят,
още на моменти викаме те някак си отчаяни.. ела!

Ние вече станахме на деветнайсет,
вече сме студенти, продължаваме напред.
Само ти остана си на осемнайсет.
А на деветнайсет ние покрай теб разбрахме,

че понякога животът е... проклет!



Аз пак съм тук. Старата себе си.


Здравей! Аз пак съм тук. Старата себе си.

Онази.. безочливо щастливата, глупаво усмихнатата.

Беше забравил за нея, нали? Да си призная - аз също?

Но ето, че се върнах. Здравей! Аз пак съм тук. Старата себе си.


Очакваше ли ме? И липвах ли ти?
Липсваше ли ти старата Мен?

Липсваше ли ти онази... пеещата, безпричинно зарадваната,
онази... влюбената в малките неща?

Онази, която Обича света? Онази, която нарича себе си не пролет,

а Лято!


Липсваше ли ти? Незнам. Но на мене много.
Здравей, стара себе си! Аз пак съм тук. Старата себе си.
Завърнах се с песен и смях,
с няколко стъпки напред...

Аз обичах да съм себе си и си липсвах до безумие! Старата себе си. Здравей, Аз!

Сетивност без сетива


Затвори очите си. Затвори очите си, че да ме видиш.
Не гледай роклята, къдриците и токчетата,
бижутата и ноктите, и миглените снобчета.
А затвори очите си. Затвори очите си, че да ме видиш.

Запуши ушите си. Запуши ушите си, че да ме чуеш.
Не слушай приказки за мене, нито мене.
Не чувай всяка дума, дето казвам я на тебе.
А запуши ушите си. Запуши ушите си, че да ме чуеш.

Затвори очите си, че да ме видиш - каква съм аз -
без грим и без защита. По обич само влизам тук.
Не говоря аз, сетивата ми говорят, ала за теб. За никой друг!
Запуши ушите си. Запуши ушите си, че да ме чуеш!

понеделник, 15 ноември 2010 г.

Над мене нищо няма(ше) власт


Над мене нямат власт посоките -
избирам на къде да ходя аз сама.
Над мене нямат власт и свраките -
винаги съм чайка, макар и в ятото една.

Над мене няма власт живота.
Даже него здраво държа във ръцете си.
Над мене няма власт небето,
че на земята летя, макар и стъпила на нозете си.

Ветровете мене да хванат не могат.
Като риба съм - от ръце се лесно изплъзвам.
Все непокорна, властна, свободна...
Така съм по рождение. По зодия такава съм.

Тънка линия е тая мойта власт,
трудно за обяснение е това понятие.
Обаче даже най-непокорната, най-властната аз
признавам - завладяна съм от две очи. Проклятие!

неделя, 7 ноември 2010 г.

На прима виста само трудно е



На прима виста тъй изглежда - няма да ти бъде лесно.
От тебе искам прекалено много.
Небесни кули да рушиш, да запееш мойте песни,
да си всичко, вся и всьо да имаш и да можеш.

Сигурно. На първи прочит. Изглежда ли ти мъчно?
Със мен пред теб разкрива се предизвикателство.
Не веднъж и дваж ще ти е трудно -
за теб високи са ми всичките очаквания.

На прима виста не съм лесна за обичане..
Вероятно даже ти изглеждам непосилна.
Но хайде помисли, а после ме отричай -
не съм ли максимално искрена и всеотдайна?

Не личи ли, че за теб си давам кожата?
Не личи ли, че заради тебе се събуждам сутрин?
Време е за подпис, такава ни е сделката -
лесно с теб да се обичаме. На прима виста само трудно е.

петък, 5 ноември 2010 г.

Писмо, от което май не се нуждаеш


Здравей! Пише ти една жена.
Влюбена жена ти пише.
Писала ли ти е влюбена жена така
колко много те обича?

Мислите ми стигат ли до теб?
А ти всъщност искаш ли да стигнат?
Пращам ти писма и картички без чет.
Разбираш ли чрез тях, че те обичам?

Когато вечер пея на прозореца
дали случайно чуваш моя глас?
А когато искам те до себе си
усещаш ли присъствие на мойто Аз?

И преди да съм заспала те сънувам,
а след като заспя - мечтая.
Срещу сънищата свои не бунтувам -
те са ми света, да знаеш.

Дали ще видиш ти това писмо?
Дали някога изобщо ще го прочетеш?
Или май избледняло е клеймото?
Дано и без писмо ме разбереш...
Аз мисля, теб не са ти нужни думи.
Ти отдавна вече се научи
да разбираш мойте погледи без запетаи.
Аз знам, и без писмо ще се получи!









Тривиално, но факт: Липсваш ми!


За кое и как ми липсваш, как те искам...
С думи няма как да ти разкажа.
Повече от всичко, повече от всичко липсваш!
На какъв език въобще да ти го кажа?

На челото ми само как му липсваш.
Да го жигосаш със една целувка.
На устните ми... Ах, горките, как им липсваш!
Да ги изпиеш както ти си знаеш - без преструвки.

Липсваш ми дори и на гласа
на обеците, на миглите и на ръцете.
И на стиховете липсваш ми така.
И на чаршафа, на парфюма, на нозете...

На усмивката ми само колко липсваш -
тя е толкова полуусмихната без теб.
Да чуя стъпките ти... Боже, колко искам!
на прага на... всеки следващ ден.

Като че съм странен, малък пъзел -
хубав и привидно цял, но без едно парче.
И езика ми дори вързан е на възел -
като те няма, обич, думи от къде?!

На какъв език въобще да ти го кажа -
повече от всичко, повече от всичко липсваш!
С думи няма как да ти разкажа
за кое и как ми липсваш, как те искам...



вторник, 2 ноември 2010 г.

Ти никога няма да бъдеш сам


На моята Обич
Ще ожаднееш,
ще поискаш вода
Ако ще с Дявола да споря, ще ти налея.
Ще огладнееш,
ще поискаш храна.
От своето тяло ще откъсна, но ще те нахраня.

Ще се разболееш,
ще ти трябва компрес.
Ще завържа два облака и ще ти направя.
Ще се загубиш,
няма да знаеш къде си,
но аз компас ще направя и пътя ще намеря.

Ще останеш сам
по средата на живота,
тогава аз бих ти подала ръка...
Запомни ме - точно тук
ще те чакам с усмивка.
Ти никога няма да си сам.

Запомни това -
винаги ще бъда точно там,
ще те чакам усмихната, влюбена, бяла...
С тебе съм завинаги!
Ти никога няма да си сам.
Себе си - да, но теб не бих предала!





Слънце винаги има


- Нямаме право да изискваме толкова много от дните си. Колкото и да искаме, не всеки ден може да бъде слънчев.

- Грешиш!

- Погледни навън - няма слънце. Значи съм прав - ето ти един ден без слънце.

- Слънце винаги има.

- Но ето, погледни през прозореца - сега няма.

- Слънце Винаги Има. Просто нашите очи не винаги искат да виждат през облаците.

Ти не ме харесваш разплакана



И аз не знам защо и как,
но неистово се разплаках днес.
Ей така, както по пътя си вървях,
разплаках се - без достойнсто и без чест.



Аз не съм такава, аз не плача.
Аз винаги се смея, винаги добре съм.
Вповече ми е това 'добре' обаче -
заради добре-то днес не знам къде съм...



И стиховете просто не ми идват.
Апетит нямам.. за храна и за живот.
Щом даже песните не ми се пеят.
Ето, разплаках се пак - и не знам дали от любов...

Помощ! Помощ! Аз не зная как се плаче.
Помогни ми, спри ме - мен не ми отива!
Не ме гледай как плача обаче.
Не знам дали разплакана за тебе още съм красива...



Вълната стана жена


Искам да говоря с теб, море.
Само ти ме разбираш наистина.
Слушай, море, чуй ме добре -
Намерих любов. Намерих смисъла.

В стих ми каза ти преди,
че ще намеря оня Истинския.
Знаеш какво следва да кажа, нали?
Намерих го, море. Наистина.

Ти ми каза: "Ще иска той с прегръдка да те спре,
но ти не се завръщай, нито спирай.
Вълната е вълна насред море,
а тръгне ли към плиткото - умира!"

Обаче за него, море, си давам душата.
Отказвам да бъда вълна вечно.
Не ти, море, а той ми е съдбата.
Пак ще те обичам. Нищо лично.

Остани си мой приятел, ти, море.
Нищо, че ще бъда мъртва вълна.
Не плачи, щастлива съм - не съм за жалене.
Море, аз просто станах Жена.




Диалога за очите

- Мамо, заминавам.
- Как заминаваш? За къде, бе сине?!
- Чужбина. При една жена.
- Коя жена, бе майка, как така?!
- Ами.. Коя - моята!
- Ти нямаш жена, сине.
- Ще имам, мамо - тази ще е.
- Обича ли те, сине?
- Обича ме, мамо.
- Ти обичаш ли я, сине?
- Обичам я, мамо, много я обичам.
- Погледни ме, сине, в очите.
- ...
- На добър час, сине - искрени са ти очите!

Диалога за чехлите

- Ало!
- Здрасти, принцесо моя! Как си?
- Добре съм, мили мой, връщам се от пазар.
- Какъв пазар, красавице, нали вчера беше?
- Ама днес трябваше да купя още нещо.
- Какво, бе слънчице?
- Домашни чехли.
- Чехли? Че ти нямаш ли си чехли у вас?
- Имам си. Ама ти нямаш. Купих на теб.
- На мен?! Чехли?! Ха, ама аз не живея там. Аз у нас си имам.
- Да.
- Е, тогава за какво са ми тия чехли?
- За да дойдеш да живееш тук.
- С теб?
- С мен.
- Ама... нещо не разбирам. Ти нали искаше някаква там, как го каза, женска свобода, искаше да се наживяваш нещо, да имало тръпка, незнам си какво?! Как така сега да дойда?
- Ей така.
- Как "така"?!?
- Ей така.
- А свободата?
- Не ща я. Искам споделимост.
- А независимостта?
- Не ща я. Искам взаимност.
- А "твоите женски неща"?
- Не ги ща. Искам твоите мъжки чехли...
- Идвам.

Диалога за изхода

- Ти само бъди спокойна. Аз ще оправя всичко.
- А защо ти?
- Как защо, мила? Защото аз съм мъж. Мъжете сме за това - вие, жените, да разчитате на нас.
- Я чакай малко, защо пък ти? И какво като си мъж? Не трябва ли Ние?
- Добре, моя обич, Ние. Ние ще оправим всичко заедно.
- Какво, извинявай, ще оправяме? Нещо случило ли се е? Ти май нещо... ку-куу!
- Ще намерим изход, съкровище - изход за теб и мен (заедно)!
- Изход?!? Какъв изход, бе?
- Изход за мен и теб, да бъдем заедно. Тук нашата любов е забранена, но ще намерим изход - някъде, където да бъдем само аз и ти - щастливи, необезпокоявани, влюбени до края на дните си.
- Ало0000, мой човек, ти май не си ме разбрал нещо! Аз не ща никакъв изход, аз не ща изход за мен и теб!
- Не ме обичаш?! Не ме обичаш вече?! Ама...
- Приятелю, я ме погледни - на тия години съм вече, а прическа съм си направила. Децата у нас ги зарязах като копелета. Погледни ме само каква карикатура съм с тая къса пола и тия три кила целулит. Всичко това е заради тебе - защото те обичам, като глупачка те обичам, на тия години такава глупачка... Ах, така те обичам!
- Ами тогава, ето - да намерим изход... за мен и теб! Някъде... където и да е... Много далече.
- Аз точно изход не искам. Цял живот изходи много - много исках и много получих. За мене все имаше начин, родих се с късмет. Всичко беше възможно, всичко получавах точно на време. За всичко Имаше Изход! И затова сега нищо не ценя. И затова сега нищо не обичам. Само тебе от самото начало знаех, че не мога да получа напълно. Само тебе знаех, че ще имам донякъде, само донякъде... За мен и тебе само знаех, че Няма Изход.
- Ама... изхода!
- Ако знаех, че има изход... просто нямаше да те обичам.
- Тоест... тоест ти ме обичаш, защото съм "забранен"?!
- Омръзна ми от позволено.
- .....
- И не искам изходи.