Долу маските! Тук си признаваме чувствата. Тук Чувстваме. Тук сме хора - хора, живеещи в една серийна моногамия. Мечтаем, крещим, обичаме, творим и се усмихваме... Всеки ден. Все по-силно. Маскирани не щем! Тук се влиза само по усмивка...





вторник, 21 септември 2010 г.

Цинично искрени цитати от Мария


"Икономическата криза пречи на оралния секс – тя ни направи достатъчно тесногръди, че да го мислим за табу."

"Целунах те. (Не ми хареса!). А ти искаш пак. Какво да направя сега, освен да се запитам “А сега накъде?!”
Или да те сритам, че да се опомниш е по-добра идея?"

"Тая няма да я бъде, не и тая вечер. Няма да се разминеш само с лилави белези по врата... Тая вечер ще ти жигосвам сърцето."

"Липсата превърна се в наличие. Липсата на мъж в наличие на много. И сега мацката седи и се чуди кого да избере (като е свикнала да липсват)..."

"Задушавам се от опитите си да не дишам миризливия въздух на клюки. Мамка му, стига вече – предпочитам да мирише на пържена цаца, евтин репелент или ферментирали плодове... ама не и на клюки. Получавам астма!
В приказките все мирише на любов."

"Не, не те заплашвам, скъпи. Само те предупреждавам – купи си четири-пет силни цигари като идваш към вкъщи. Така ще се скараме, че на веднъж ще ги запалиш. И един натурален шоколад от евтините – да ти вдигне кръвната захар след припадъка."

"Скъпи татко, забрави, че съм ти дъщеря (и че не пишкам права) – давай тази вечер да си поговориме по мъжки."

Всичко е относително


Узрели са ми устните достатъчно – вече мога с тях да разказвам сладки приказки за четирилистни детелинки... Най-после.
И порастнах достатъчно висока. Ти може и да ме виждаш като запетайка метър и шейсет, но аз Съм висока – стигнах слънцето оня ден.
На всичко отгоре даже и не се опарих... понеже вече съм голяма, та съм и достатъчно предпазлива. Не съм сигурна, но дори мисля, че слънцето се опари от моята лява ръка (и по-точно от дясната й половина).
А бе, въобще – голяма (работа) съм вече.
НО Айнщайн хубаво си го е казал: “Всичко е относително!”.
Голяма съм за приказки, за детелинки, за слънце, за парене, за всичко (та и кукли вече нямам), но се чувствам толкова малка, малка, малка... мноооооого мъничка...
За тоя голям, голям град, в който съм сама...
... сама и малка...
... твърде малка...
... твърде сама и твърде мъничка.

Писмо в... орех


Ще ти напиша писмо, в което ще разкрия себе си. В него ще бъда
неприсъщо откровена,
честна до червено,
потресаващо обезмаскирана...

Обаче

ще затворя писмото в орехова черупка. Вече месец хвърлям златисто ценното си време по осъвършенстване на технология за затваряне на писма в орехови черупки.
За теб ще бъде нужно и жизнено необходимо да (из)хвърлиш неимоверни усилия по “разопаковането” на писмото, а с него и на иначе банално детската ми душица.

Дано да (не) успееш!
... и все пак, желая ти късмет... с орехотрошенето.

понеделник, 20 септември 2010 г.

До нови срещи


До нови срещи, мамо!
Качвам се на самолета и изчезвам.
Ще те помоля да не плачеш само.
Аз отивам за добро, макар че няма да е лесно.

До нови срещи, татко!
Прегърни ме - имам нужда.
Няма да е лесно, няма да е кратко –
Но обещала съм ти – няма да ти стана чужда.

До нови срещи, обич!
Запомни едно – аз силно те обичам.
Ще ми липсваш. Ще ми липсваш много!
Ала ще запазя усмивката си – заради теб се заричам...

петък, 17 септември 2010 г.

губя те


на А.
не мога да повярвам – губя те. много бавно, лекичко, с финес се изплъзваш от ръцете ми. но сигурно. губя те.

Не мога да повярвам – губя те! А животът ми... Животът ми е екстракт от твоя аромат, лириките на моята песен са изписани с твоя почерк, а вкусовите ми сетива са настроени на вълна “твоите гадни манджи”...
Сега на кой - на кой да пожелавам лека нощ? На кой да споделям как съм се скарала с мъжа си? Кой да ми чупи яйцата при отваряне на хладилника? Кой ще ми чете черновите на живота?! Кой ще опушва къщата ми с дима от черешово наргиле? Кой ще ми удря шамарите когато греша?! И кой ще пробва ленената ризи, подарък за мъжа ми?
За Бога, на чие рамо да плача сега?!

... не мога да повярвам – губя те. много бавно, лекичко, с финес се изплъзваш от ръцете ми. но сигурно. губя те.

четвъртък, 16 септември 2010 г.

Понякога единственото, което трябва да направиш е да запушиш ушите си с топчета прахоляк, че да не чуваш освиркванията на глупавата тълпа. Ако си сигурен в решението си... просто не се бави - започни да свиваш топчетата прахоляк!
Връзкарка съм. Имам връзки в задния двор на вечността. Помисли добре и кажи – да се обаждам ли да ни приемат там?!

Лабиринта на мечтите


Само внимавай, че съм заразна. Заразявам с мечти. Внимавай да не се изгубиш в лабиринта на мечтите, че колкото и да търсиш в google, нямаш шанс да откриеш инструкции за излизане, някакъв пътепоказател или дори жокер “помощ от приятел”. Влезеш ли там, си обречен на цяла вечност щастие.
Внимавай покрай мен – заразна съм!

До мен си и пак силно ми липсваш


Ненаситен е начинът, по който обичам теб.
Пъстър е погледът, с който те гледам. Щастлива.
И цветна е любовната музика наоколо нас.
Носи се мирис на любов, стенание и щипка канела.

До мен си и пак силно ми липсваш.
Потъвам безвъзвратно в променливия цвят на очите ти.
Цялата ми гръд крещи "ОБИЧАМ ТЕ, ОБИЧАМ ТЕ!"
Желая те силно, разбираш ли?! И липсваш ми...

сряда, 15 септември 2010 г.

Толкова много щастие ни чака...


Хайде, любов!
Затягай колана и... тръгваме!

Толкова много пътища извървях,
че километража ми ще се спука твърде скоро.
Толкова много грешки направих,
че не запомних и една десета от тях.
Толкова много обувки си купих,
Че не успях да разбия токчетата на нито един чифт.
Толкова много песни изпях,
Че на радиата им омръзна от моето присъствие.
Толкова много пъти се усмихвах,
Че мимическите ми бръчки са повече от косите ми.
Толкова много градове видях,
Че омаловажих значението на столиците.
Толкова много мъже има по света,
А аз... аз искам само един. И той ми е напълно достатъчен.
Толкова, толкова много живях,
А житейският ми опит май на кота нула е.
Толкова много ни предстои, любов!
Време е да затягаме коланите. Тръгваме!
Толкова много търпение ще ни трябва –
Да минем през онези девет кръга и да оцелеем. Заедно.
Ееех, а колко много щастие ни очаква –
Светът е пред нас и ни чака! Да не губим време!
Толкова много те обичам,
Че вече нямам търпение... за голямото щастие!
Хайде, любов!
Затягай колана и... Тръгваме!

вторник, 14 септември 2010 г.

Понякога просто си заслужава


Понякога просто си заслужава да напсуваш неудачите, да се усмихнеш и да изкрещиш "МОГА ДА ПРАВЯ КАКВОТО СИ ПОИСКАМ!".
Понякога просто си заслужава да крещиш от щастие без да се интересуваш дали някой ще викне полиция за това, че нарушаваш обществения ред.
Понякога просто си заслужава да изядеш цял килограм шоколадов сладолед без въобще да се замислиш за калориите в него (майната им на калориите въобще!).
Понякога просто си заслужава ти сам да прецениш в какъв цвят вмомента свети светофара.
Понякога просто си заслужава да не спиш нощем, само за да посрещнеш зората. Точно тази зора. Не утрешната, не следващата - точно тази.
Понякога просто си заслужава да дадеш всичките си пари за глупава кожена гривна. Ама точно тази гривна.
Понякога просто си заслужава да се изкъпеш в парфюм... просто защото на теб ти харесва.
Понякога просто си заслужава да правиш каквото поискаш, както поискаш, с когото поискаш...
Понякога просто си заслужава дъха ти да спре. Не еднократно. Да спре заради рисковете, които поемаш...
Понякога просто си заслужава да обичаш, да обожаваш човека до себе си, да захвърлиш маската си в ъгъла и да му повтаряш по двеста петдесет и два пъти дневно, че го обичаш.
Понякога просто си заслужава да си кажеш: животът е един и аз ще го живея точно сега, точно тук, точно с този човек, точно с този парфюм, с тази гривна и с този килограм шоколадов сладолед...
Понякога просто си заслужава да бъдеш щастлив именно в този момент!
Понякога просто си заслужава!

Вяра. Надежда. Любов.


Eто ме - тук съм. И няма какво да ме спре!

Зад мен е неизчерпаема сила!
Пред мен е безкрайна възможност!
До мен е истинско щастие!

Отляво ми е твоята подкрепа,
Отдясно – прегръдката на всички, дето ме обичат.
А в мене са усмивката, доброто и късмета,

Надеждата за светлината в края на тунела,
Вярата във моите женски сили,
Любовта към живота и слънцето...

Ето ме - тук съм. И няма какво да ме спре!


Онези малките неща


Онези малките неща –
красивата любовна песен,
целуването нежно на ръка
или разхождането в късна есен...

Онези малките неща –
букет от рози без причина,
взирането в пъстрата дъга,
посрещане на Новата година...

Онези малките неща
за нас, жените, най-големи са...
Разбираме света така –
малките неща крият най-дълбокия ви умисъл...

четвъртък, 9 септември 2010 г.

Цирков спектакъл


Чуй ме, любов!
Опитват се да превърнат живота ни в цирков спектакъл.
Със зъби и нокти се държат за тази идея.
Но чуй ме, любов,
Щом толкова държат на това, добре, аз и ти ще отстъпим –
Съвместния ни живот ще бъде цирков спектакъл.
Сърцето ми ще бъде увеселителен парк, а усещайки го ти ще се усмихваш! Ще огласявам атракционите му със смеха си.
И всичко ще бъде шарено и прекрасно.
И носовете ни ще бъдат червени (изгорели от слънцето)..
Само едно все още те не са разбрали –
В този цирков спектакъл, в този увеселителен парк... те няма да бъдат сценаристи
(тъй както очакват)...
Чуй ме, любов, даваме им роля на статисти!

сряда, 8 септември 2010 г.

Достатъчният


В тези редове не използваме клишета.
Тук отказвам да звуча банално.
Няма да говоря за звезди, мечти и плюшени мечета,
а за това, което ми се случва. То реално е.

Тук не иде реч за тъй наречения ми единствен –
то е ясно – имала съм други и преди.
Тук не иде реч и за лъжата “той ми е последен”.
Глупаво е туй да се заричам. Е, нали?

Сега ще поговорим за реалните неща,
за реалното понятие, с което го наричам.
Аз викам му Достатъчен. Така
нито извисявам го, нито го обиждам.

Наричам го Достатъчен, защото знам,
че той мъжът е, който ме накара
да не търся следващия – тук и там...
Не знам дали последна е, ала туй е моята любима гара...

понеделник, 6 септември 2010 г.

Още вярвам на сълзи


Още вярвам на сълзи.
Сигурно не са ме лъгали достатъчно.
Онези преди тебе. Благодари
им, моля те, но най-тържествено.

Още вярвам на сълзи.
Вярвам в тъй нареченото мъжко разкаяние.
Хора сме за да прощаваме, нали?
Носи се на искреност ухание.

Тук, около мен. Понеже вярвам.
Вярвам. Имам странни вяра и мечти.
Повярвай ми, и в тебе вярвам.
Още вярвам на сълзи!

събота, 4 септември 2010 г.

Маската ми... падна


Падна ми маската. За първи път ми падна маската (а на всички покрай мен им „падна шапката”). За първи път! За първи път съм искрена до безобразие, честна до себеотрицание, неподправена до безумие. За първи път признах (и на тебе, и на всички наоколо, та даже и на себе си), че съм влюбена, че съм щастлива с теб, че ... просто се чувствам на мястото си.
И за първи път не се задушавам. Не се задушавам от маската, оная маска, която се беше така срастнала с лицето ми, че чак ми изпиваше кръвчицата. И нямам главоболие – няма що да ми тежи на лицевите мускули.
Гласувах доверие на себе си – на истинската себе си. Не на онази, която оставя чувствата си под прикритие. Не на онази, която прави всичко с онзи грозния мотив, превзел века ни, мотива така наречен Поза. Не на онази намръщената, недостъпната до отблъскване.
Дишам! ...
Повярвай ми... Дишам!
То било приятно да си човек – истински, неподправен... Дишащ!
Ех! Най-после да ми падне маската!

четвъртък, 2 септември 2010 г.

НЕ Е КРАЯТ


Сега от тебе искам нещо. И държа да го получа.
Искам обещание.
Обещай ми.
Че това не е края.
Че ще ме чакаш (и ще ме обичаш)...
Обещай!

Защото аз много те търсих – преминах през препятствия, през много дни и нощи, в които се чудех кой си, къде си, как ли изглеждаш и колко ли много ще те обичам. Не знаех как мирише кожата ти, коя е любимата ти песен и можеш ли да готвиш. Незнаех как ще ме наричаш на галено, ще харесваш ли маникюра ми и ще ме будиш ли нощем (ей така за идеята)... Но те обичах (преди да съм те срещнала). Безрезервно те обичах. До себеотрицание. И накрая те срещнах – и ти беше по-прекрасен, отколкото бях си представяла. И те обичах повече, отколкото мислих, че мога. И сега те обичам. Повече и от тогава.
Ами ако те загубя... заради разстоянието. Ами сега накъде?
Заслужаваше ли си толкова изстраданото чакане, това душевно изхабяване и после презареждането? Заслужаваха ли си усмивките, нощите?!... Ех, това чакане! Заслужаваше ли си, ако сега те загубя?!

Затова сега от тебе искам нещо. И държа да го получа.
Искам обещание.
Обещай ми (ама най-тържествено!)
Че това не е края.
Че ще ме чакаш (и ще ме обичаш)...
Обещай!

Ще те обичам повече от всичко


Ще бъда искрена – защото ти ми вярваш!
Ще бъда влюбена – идва ми отвътре!
За теб ще се раздавам – защото ти го заслужаваш!
Ще те обичам повече от всичко...

Ще бъда чиста – защото ме обичаш!
Ще бъда силна – животът носи изпитания!
Ще вярвам на всичко, което изричаш!
Ще те обичам повече от всичко...

Ще бъда щедра – без да мисля за отплата!
Ще бъда Твоя – и това е право мое лично!
С целувка ще премахна от очите ти тъгата!
Ще те обичам повече от всичко...

сряда, 1 септември 2010 г.

Ала бях твоето лято


Аз не бях твоята есен
и не бях покрита в златисти листа...
Ала бях твоята песен -
взех назаем от птиче гласа.

Аз не бях твоята зима -
не беше всичко покрай ми във бяло...
Ала бях твоята рима,
муза и строфа. Стихосбирката ти цяла.

Аз не бях твоята пролет -
нямаше наоколо шарени поля...
Ала бях причината за твоя полет -
да се издигнеш към оназ безкрайна синева.

Обаче бях твоето лято -
изгарящо, изпепеляващо, горещо.
В соленото море излято -
там, където беше наща първа среща...