Долу маските! Тук си признаваме чувствата. Тук Чувстваме. Тук сме хора - хора, живеещи в една серийна моногамия. Мечтаем, крещим, обичаме, творим и се усмихваме... Всеки ден. Все по-силно. Маскирани не щем! Тук се влиза само по усмивка...





петък, 31 юли 2009 г.

Не ме е страх, а ме е страх...


Не ме е страх от самотата.
Не ме е страх да те загубя.
Страх ме е от мен самата.
Знам, че мога аз сама да се погубя.

Не ме е страх от някакво мъчение.
Не ме е страх от това да боли.
Страх ме е от моите творения,
В които името си не намери ти...

Не ме е страх от прегрешения.
Страх не ме е и от разочарование.
Но ме е страх от утешения.
И ме е страх от себеотрицание.

четвъртък, 30 юли 2009 г.

Мило дневниче...


Мило дневниче, имам какво да ти разказвам.
Снощи разбрах, че няма Дядо Коледа.
А ти като приятел защо не си ми казало,
Аз, глупачката, чаках кукла, че остаряла е моята.

Мило дневниче, сега трябва да играя със старата,
Скъсана, мръсна кукла. Омръзна ми!
Мило дневниче, ами щом няма Дядо Коледа,
Тогава любовта съществува ли?

Ти сложи заглавие на този стих


Да бъда себе си много време отказвах.
Лъжех, мамех, само се преструвах.
Толкова време нищо не казах,
А повече от това ти не си чувал.

Толкова години нищо не показах,
А това е всичко, което ти си виждал.
За толкова време аз нищо не дадох.
А това е всичко, което някога си имал...

Преструвки в следствие



Преди
Чух, че я обичаш, но се направих, че не чувам.
Видях, че я целуваш, но се направих, че не виждам.
Тъжно бе, но се престорих, че всъщност не тъгувам.
Обидена бях, а се престорих, че не се обиждам.


Сега
Чух те да звъниш, но се направих, че не чувам.
Видях те да плачеш, но се направих, че не виждам.
Тъжен бе, но се престори ти, че не тъгуваш.
Обиди ме, затова сега аз теб обиждам...

сряда, 22 юли 2009 г.

Оцветявай, усмивчице!


На Любомира

Тя намери сили вътре в себе си,
Ние с вас не вярвахме, че ще успее.
Тя намери острова, намери кея си,
Намери бряг, на който да се рее.

Намери свобода, която тъй й беше нужна.
Намери своя собствен глас и песен.
Намери нейното, разкара чуждото.
Скачайки, прекрачи праг нелесен.

Продължава сега с най-прекрасна усмивка
Пътя си да търси, тръгнала на ново.
Ах, каква съдба, каква картинка.
Оцветявай, живей, красавице... все тъй по Много.

сряда, 15 юли 2009 г.

Което спря дъха ми...


"Животът не се мери с броя вдишвания, а с моментите, които спират дъха ни."
Джордж Гарлин


Всичко беше сиво и еднакво.
Всеки ден приличаше на вчера.
И утрето беше ми пределно ясно,
Просто разписание, същата програма.

До момента, в който ти дойде,
В който с гръм и трясък преобърна всичко.
Преобърна живота ми. Момче,
Усетих, че живея. Ден мой, нищо лично!

Навик




Разкажи ми приказка, аз моля.
Иначе наистина не мога да заспя.
Без приказката нямам волята
Да заспя, в навик ми се е превърнало това.

Дай една цигара да запаля, хайде.
Иначе не бих се чувствала добре.
Без цигара не ми е добре, не ми е.
Навик вкоренил се е във мене някъде.

Остави ме замалко сама, може ли?
Свикнала съм аз сама да си оставам.
Иначе не мога да комуникирам с себе си.
Навик – начин за проблемите си да забравя.

Виждаш ли колко навици имам?
Знам, всичките за теб са дразнещи.
Обаче и друг дразнещ навик имам –
Дразни ме. И този навик ти си.

Само нощта е свидетел


Само нощта е свидетел
На това, което се случва.
И добре, че е така, защото
Даже и на нея й се иска да се включи...


Само нощта е свидетел,
Само с нея утре ще си коментирам
Колко е било прекрасно.
И даже тя ще ми завиди...


Само нощта е свидетел
Ще й пишем присъствие,
Че не й е неудобно да гледа
Поздравления! Аз бих отсъствала.

Денят дойде. И смисъл вече няма.



Дали ще дойде ден, във който аз и ти ще се забравим?
Срещайки се на улицата, главите да извръщаме?
Дали ще дойде ден, когато в миналото всичко ще оставим?
И ще спрем в моменти трудни един към друг да се обръщаме?

Дали ще дойде ден, във който ще изгасне този пламък,
Който в гърдите ни от отдавна силно гори?
Дали ще дойде този ден? Дали? Или пък няма?
Дали ще мога аз да те забравя? Ами мене ти?

Дали ще дойде ден? Аз знам, ще дойде. Даже
Напорито от известно време чука на вратата.
И аз и ти го чуваме. Не отричаш, нали, така е?
Просто време беше – разделят се нашите два свята...

А хубавото в ситуацията е, че не ни боли.
И аз, и ти просто не усещаме никакъв пламък.
И вече спокойно извръщаме един от друг глави
Денят дойде. И смисъл вече в мен и тебе няма.

Слушай ме сега, момиченце!



Слушай ме сега, ще поговориме на тема “Той”!
От хорски приказки разбрах, че от тебе е осъден
На мъчение. Ти наддала си жесток и силен вой
И сега да живее намръщен пак е той принуден.

Сега го лъжеш, за да му върнеш някаква нищожна грешка.
Виж, момиченце, по-добре кажи му сбогом,
Вместо заради теб приятелите му да го наричат “Смешко”
И сърцето му от теб да е разпръснато на хиляди микрона.

Да, от много време той за мен е минало,
Но, разбери, с него ти няма да се подиграваш.
Въпреки, че всичко между мен и него е отминало,
Държа на него и няма да ти позволя да продължаваш

Да го караш ти да се ядосва и да го осъждаш,
Че коя си ти - слънцето заради теб да потъмнява?
Хайде, хващай си парцалите и на момента ти изчезвай.
Той не момиченце, а истинска жена си заслужава...

вторник, 14 юли 2009 г.

Dress code: black & white


Получих тържествена покана за живота му
За помпозния му, лъскав и скъпарски свят.
Дали да приема поканата чудя се,
Защото пише – там има дрескод.

Дрескода задължително е блек енд уайт,
А аз винаги била съм в розово и синьо.
Да отида там, би означавало на розовото край,
А не съм готова на мъж със дрескод да бъда любима...

От отдавна аз съм свикнала сама
Да избирам цветовете на живота си
И изведнъж заради мъж един сега
Да сменя гамата, струва ли си?

понеделник, 13 юли 2009 г.

I believe I can fly


Мога да запазя равновесие, когато всички вие си го губите.
Мога да вярвам в това, в което всички вие не вярвате.
Мога да не излъчвам омраза, когато всички вие излъчвате.
Мога да не се уморявам от чакане, когато всички вие вече уморени сте.
Мога да разговарям с тълпите, които вие дори не забелязвате.
Мога да не губя допира с обикновеното, когато всички вие вече го загубите.
Мога да виждам реални образи, които за вас са просто миражи.
Мога да прощавам жестоки грешки, докато вие самите грешите.
Мога да играя животът – игра, чиито правила вие не знаете.
Мога да помня ласки, страст и нежност, които вие дори не сте изпитали.
Мога да губя и после пак да намирам, докато вие дори не търсите.
Мога да ви убедя в неубедителното, докато вие дори не ме слушате.
Мога да чистя изцапаното, докато вие дори не цапате.
Мога да прескачам високи прагове, в коите вие винаги се спъвате.
Мога да валя и да гърмя, и да грея, докато вие чакате времето.
Мога да се продам и сама да се изкупя, докато вие купувате вещи.
Мога да крещя силно, неистово, когато вие тихо шепнете.
Мога да паля огън от камъни, когато вие все търсите запалки.
Мога с вода да се напия, докато вие харчите пари за вино.
Мога да забравя град, по който вие цял живот тъгувате.
Мога да нахраня старец, който вие преди малко сте подритнали.
Мога да питам въпроси наред, които вас все не ви интересуват.
Мога да обичам до себеотрицание човек, който за вас е нищожество.
Мога да летя високо в облаците, над мястото, по което вие плахо пълзите.
Мога да мечтая и да постигам, дори когато вие не ми вярвате.
Мога, защото аз вярвам в силите си. Повярвайте си и вие!

Залепи я, такава никъде не се продава


Счупеното да лепя започнах,
От нещо старо ново аз да съградя.
А да го залепя ли както трябва точно
Или да го променя мъничко сега?

Счупеното да лепя е трудно,
Защото по неволя то се счупи.
Лепи се бавно, мудно.
Защо направо не отида ново да си купя?

А ти ми отговаряш: “Не, не можеш,
Защото тук не говориш за ваза.
За нашата връзка говориш.
Залепи я, такава никъде не се продава.”

Накрая винаги


Накрая винаги е тъжно,
от мен това го запомни.
Накрая винаги е мъчно.
Приключва лошото, а ти горчи.

Накрая винаги боли,
Но винаги пък идва края.
Колкото повече бавиш го ти,
Толкова повече накрая тежи.

Накрая винаги е тежко,
За какъвто щеш си край мисли
Защото ако беше лесно,
Вече щяхме да сме се разделили.

Архивирани


Молбата си подадох за сърцето му.
Казаха ми, че ще трябва, щото много кандидатки сме.
Едни искат да изгледат детето му,
Други – просто да му изперат чорапите.

CV, снимка в цял ръст трябва ли?
Кажи ми, секретарке, още нещо друго?
Искам да ме одобри, важно е,
Но сред толкова жени би било цяло чудо...

Молбата си подадох за сърцето му –
Вече съм част от неговия женски архив.
Подадох я, защото одобри ли ме,
Той ще стане част от моя “глупави мъже - архив”

Не всички дами сме за архивиране.
И знаеш ли – ако искаш скъсай молбата.
Той нека си избира сред кандидатките,
На мен сам ще ми падне в краката...

Принцът (или една остаряла отживелица)


Принцът на бял кон какво е
Дъщеря ми наистина няма да разбере.
От приказките само е останал спомен
В мечтите някъде на някое дете.

Мъжете вече принцове не са
И не търсят своите принцеси.
За голяма кола, за не една жена
За това мечтаят. Това те са.

Разкъсани са между мачове и мерцедеси,
Белот и многобройни руси дами.
Не питат как си, що си и къде си
И това ги кара да се мислят за Голями.

Жената ако търси принц, ще е нещастна,
Защото никъде не може тя да го намери.
Освен във къщи в приказки захласната,
Принцовете всъщност – стара отживелица.

Предпочитам


Предпочитам искрено да се усмихна,
Да те прегърна и да те погаля,
Дори когато ме ядосаш да се вдигна,
Но за да целуна, не за да ударя.

Предпочитам твоя да си бъда вместо
Да тичам като тебе да изневерявам
Знам, че може да ми бъде лесно,
Но не искам с твои грешки своите да оправдавам.

Предпочитам тебе да сънувам даже
Когато много силно ти си ме ядосал.
Предпочитам не от много аз да съм ухажвана,
От тебе само... предпочитам те. Сериозно.

Жената


Ти я срещна и сега се чудиш
Тя ли е? Това ли е жената?
В мислите си ти започваш да се губиш
В мислите си за жената в тишината.

Мечтаеш ли в нощите си многобройни
До тебе да е точно таз жена?
И в дните натоварени и неспокойни
Да споделяш всичко само със една?

Ако да, значи твоята Жена се тя нарича
И ще прекараш с нея всичките си дни.
Ако да, значи много силно я обичай,
Защото щом Жена е, ще бъде търсена от не една и две страни.

Вярвам ти


Вярвам ти, защото не изрече
Нито дума, от която да ме заболи.
Вярвам ти, защото не понечи
Да ме излъжеш мъничко дори.

Вярвам ти, защото откровено
Всичко каза, нищо ти не ми спести
Вярвам ти, защото наранена
От теб не съм била за миг дори.

Вярвам ти, защото ме обичаш
И от километри даже ти личи.
Вярвам ти и ти се вричам,
Че на мене можеш да повярваш ти.

Хронология


Записано е в хронологията на съдбата ми,
че години наред прекарах в търсене.
Срещнах всякакви хора по пътя си,
само един не срещнах - търсения.

Записано е в хронологията на сърцето ми,
че години наред живят аз влюбена
в несъществуващ човек обаче, и?
Не го намерих, а търсех го...

Записано е в хронологията на бъдещето,
че години наред още ще търся.
Но няма да го намеря, ще се откажа
и чак тогава ще го срещна... по законите на Мърфи...

Която искаше да спре времето


Автобусът пълен е с мълчание,
а по поляните наоколо цветята не цъфтят.
Не усещам ни воня, нито ухание.
Даже липсват циганите, дето мантинелите крадат.

Лампите по къщите не светят,
нито чувам детски смях, ни плач.
Бабите от прозорчетата си не гледат.
И нито светлина е, нито здрач.

Боклуците от кофите за смет отсъстват
и двигателите на колите занемели са.
Ученици в часовете не присъстват,
ама те и чиновете също, като че умрели са...

Светът е спрял. Какво се случва?
Защо сама със себе си говоря?
А да, разбирам, нали много исках
времето да спра. И ето - мога.

Спрях го времето. Сега какво?
Исках да го спра, но не сама, а с мъж.
А да, полага ни се по желание едно,
пълно щастие не съществува, ни веднъж...

Тогава за какво ми е спрялото време?

Продължаваме (което направи ме писател)


На Зече

През какво ли не преминахме със тебе?!
Възходи ли не бяха тъй стремглави?!
После следваха болезнени падения
и падахме със тебе тъй отчаяни...

Но все намирахме си сили,
започвахме отново връзка да градим.

И първо усмихнати, после - унили

продължавахме и да търпим, и да творим...

На моменти беше пръв приятел,
но минава ден и ставаше ми смъртен враг.

Тая промяна направи ме писател,

тя научи ме на слънце и на мрак...


И продължаваме със пълна пара
през възходи и падения един до друг.

Ти си влак, а аз съм гара.

Ти си север, аз съм юг.


Но нали сме с общи релси.

И нали създадохме североюг.

И да не си със мен, аз знам къде си -
в сърцето ми си ти, на паденията тъй напук...

Последният стих, написан за теб


Колко нощи те сънувах,
в колко мечти лика ти видях.
От всичко в този свят те теб ревнувах
и исках те, обичах те, копнях...

И мислех, че заветния за мен си ти
и все не спирах за тебе да си мисля.
Знаех, че ще те срещна теб. Дори
бях сигурна... защото те обичах.

И ето - дойде този чакан ден.
В този ден, видя ли - аз те имах.
Но чувството бе различно съвсем.
Разбрах: реално - не, в мечтите само мога тебе да обичам...