Но не типичен страх. Не страх от тъмно. Не страх от
високо. Не страх от непознато.
Страх от споделяне. Страх от споделимост.
Заради този страх душата му беше станала тъмна като
момента непосредствено преди изгряване на слънцето.
Заради този страх душата му беше станала студена като
стоменен хладилник. Не, като фризер. Като фризер, който умира от студ.
Заради този страх душата му беше станала празна. Празна
като винена чаша от нечия любов, пресъхнала преди години.
И реших да я осветля, стопля и напълня.
Намерих ключа за осветлението скрит в едно задънено,
прашасало ъгълче. Усмихнах се искрено, натиснах копчето. И светна.
После търсих камъни за огъня. Търсих, търсих, не
намерих.. Та затова счупих частици от сърцето му (така прилични на камъни),
трих ги, трих ги една в друга и успях. Запалих огън и стана топло.
Остана напълването на празната душа. И реших да я
напълня с приказки. Разказвах за принцове, принцеси, крале, жаби, коне, селяни,
неволи.. И я напълних.
Сега душата му е светла, топла и изпълнена. На пръв
поглед, тя е светла заради натиснатия ключ на осветлението, топла заради
горящата камина вътре и пълна с приказки и разкази. Но какво се крие под тях?
Крие се това, което дадох на съзнанието му, за да успея с душата му – светнах я
с добронамереността си към него, стоплих я с любовта си към него и я напълних с
най-хубавото, което имам – с мечти.
Душата му днес е синоним на моята.
П.П. Затова и Той днес е синоним на Мен.
