Долу маските! Тук си признаваме чувствата. Тук Чувстваме. Тук сме хора - хора, живеещи в една серийна моногамия. Мечтаем, крещим, обичаме, творим и се усмихваме... Всеки ден. Все по-силно. Маскирани не щем! Тук се влиза само по усмивка...





събота, 30 октомври 2010 г.

Ти все пак издържа


Злорадстват. И завиждат
за всичко между мен и тебе.
Мразят и не искат
да ни оставят щастливото време.

Злорадстват и завиждат.
И шушукат колко те обичам.
Обаче те не знаят
на какво някога съм те обричала...

Злорадстват и завиждат
без да знаят колко нощи
не си мигвал - ранен и обречен,
на колко кръста те разпънах общо?

Колко рани от мене имаш вече...
Колко мъки заради мен изтърпя...
Поздравления, обич моя една! -
Ти все пак издържа!

Помниш ли моите сънища?


Помниш ли моите сънища?
Разказах ти ги всичките. Допуснах те.
Допуснах те до най-милото, ценното -
сънищата. Всеки ден допусках те.

Знаеше мечтите ми, участвастваше в съня ми,
знаеше моите амбиции, моите пътища.
Друго нямам, освен въпрос един -
Помниш ли моите сънища?

Синдромът "Търся Голямата Любов"


От рано ни почва синдромът... Синдомът " Търся Голямата Любов".
Отчаяно, безмилостно, жестоко я търсим.
Така стремглаво тичаме към нея,
със зъби и нокти се борим за нея,
обречени сме на нея още преди да сме я срещнали.
Търсенето ни обсебва, то не ни разрешава да спим и всяка сутрин се събуждаме със съзнанието Днес да я видим, Днес да я срещнем, Днес да я открием.
Търсим я под дърво и камък. Търсим я между детелините покрай пътя, в старите филми, в баладите, в погледите... Търсим я къде ли не..
Гримираме се заради нея, усмихваме се заради нея, пътуваме заради нея, дишаме заради нея... О, Боже, ние съществуваме заради нея. Заради това търсене.
Ах, колко отчаяно я търсим! Само колко отчаяно я търсим...
И един ден, ей така - простичко, лесничко, зад ъгъла, тя просто пристига. Разтърсва сетивата ни, обръща света, събужда пеперудите в стомасите ни и красива музика започва да кънти в ушите ни. Поглеждаме я в очите и просто разбираме - Голямата Любов е пред нас! Най-после! След толкова дългото чакане, след толкова невероятния стремеж към нея.. ние просто сме я намерили.

Ами сега накъде? Намерихме Любовта. А сега какво да правим с нея?

петък, 29 октомври 2010 г.

Докато съм млада и истинска









Защото това е моя (прекрасен) живот,
мога да обиколя света сама,
мога да не казвам на къде и с кого...
Може да не искам да живея така.

Мога да пиша песни, после да ги пея.
Мога да издам книга с всичките си есемеси.
Мога да тичам, да плувам, да се рея.
Мога и без карта да зная къде съм.
Мога да живея в Тоскана, в Индия.
Мога да говоря с всякакви хора.
Мога да бъда негримирана и пак красива.
Мога да създавам по джудо отбори.

Мога да боядисам косата си червена,
на другия ден да реша и да стана актриса.
Мога сините сливи да ги ям още зелени.
Мога да обичам, да копнея, да искам...

Мога да скоча с парашут от самолет.
Мога да се запозная и с Далай Лама.
Мога да правя глупости без чет.
Мога никога да не се призная за Голяма.

Мога да отказвам да имам търпение.
Мога да съм на диета - само на раци.
Мога да не приемам ничие мнение.
Мога ако искам да обядвам с върколаци.

Мога да мечтая колкото си искам.
Защото това е моя (прекрасен) живот.
Мога. Докато съм млада и истинска.
Светът е пред мен. Ще си налея часа сок

и ще реша как прекрасно да прекарам остатъка от деня...




сряда, 27 октомври 2010 г.

За сълзите... на розата.


Тъмна, мокра улица.
Но доста дълга.
Тясна.
От двата й края - две жени.
Ще ги опиша подробно,
но (не)ясно.
Едната е с кадифени ръкавици,
няма какво повече да описвам.
Правилна походка
и естествено руси къдрици.
Достатъчно.
А другата, другата е толкова Средна,
толкова средно-специална жена.
Носи в ръката си роза,
преди години подарена.
Намръщена, увехтяла роза
в треперещата женска ръка.
Другата ръка свободна е.
Да изтръгне живота на русата жена.
Защо ли? Отговора тривиален е -
русата е просто.. Новата.

Бавно върви тази жена,
поклаща грозната роза
в ръката си,
тананика си някаква песен едва,
чака си дозата.
И диагнозата.
Ще се срещнат жените
посредата на тъмната улица.
И тогава с бяс онази ще хвърли
по русата розата.
Русата ще се обърне,
ще прошепне "Безпътница,
изсъхнали са й бодлите -
не бодат. Не болят неговите рози."
Ще се усмихне кротко,
ще прошепне "Чао."
и ще сложи многозначителна точка.
Ще походи още,
ще се върне в дома си при него,
а жената с розата ще иска още.
Още рози, още време,
Още няколко капки моногамия.
Но няма - минало е вече.
Той закле се, че не води полигамия.

Те в дома си няма да разкажат -
нито тази с розата,
нито русата.
Тази с розата вместо туй
неистово ще се разплаче,
а русата... русата ще го целуне,
ще заспи до него спокойно
обаче
ще се чувства виновна
за сълзите... на розата.

Отказваме се от миналото


Виждаш ме с куфар на прага на дома и изненадан се учудваш на къде ли тръгвам... Без предупреждение. Е, обич, аз тръгвам.. към един нов свят, с едни нови хора, с нови надежди, навици и разбирания. Знам малко за него, но тръгвам. Там

Обръщаме гръб на миналото. И продължаваме смело към бъдещето.
Отказваме се от преструвките. За да се отдадем на истинската страст.
Прекратяваме удоволствията. Заменяме ги с цялостно щастие.
Приключваме с тананикането. Започваме да пеем гръмогласно.
И градския транспорт зарязваме. Продължаваме... разчитайки на краката си.
Спираме да пием алкохол. Наздраве!... С чаши, пълни с живот.
Гасим свещите. Време е да запалим факлите.
И се махаме от брега. Ще плуваме бързо към дълбокото.
Спираме да гледаме звездите. Давай, да отиваме към тях!
Ние вече не сме деца. Време е да порастнем.

Идваш ли с мен?
Приготви си багажа, чакам те на тротоара..



вторник, 26 октомври 2010 г.

Обява: Търся сили


На моята приятелка

Тялото й танцува красиво -
душата й не.
Устните й пеят щастливи -
гласа й го няма обаче.

Малко по малко силите изчезват
и скоро тя просто ще се предаде.
Пламъчетата в очите й угасват
Къде е нейното желано щастие?

Тя търси да намери,
търси под дърво и камък.
Тя написа си Обява: "Търся сили",
търся сили, обич, пламък...

Търси, приятелко, търси.
Който търси - намира.
Нищо няма да е както преди.
Ето, намери сили в тези рими...

понеделник, 25 октомври 2010 г.

Писмо до Жулиета


Защото няма по-прекрасен филм от филма по реален случай.

Тази нощ не можех да заспя. Въртях се като по часовниковата стрелка, а безсънието твърдо отказваше да ме напусне. Самотното ми тяло се изправи от леглото. Включих телевизора и изгледах един филм. "Писмо до Жулиета". Да, онази същата Жулиета - принадлежащата на Ромео, влюбената, искрената. Филмът ме разплака. Искрено и от щастие се разплаках пред историята на една ужасно красива любов. Най-искрено се разплаках на края на филма, когато съвременния Ромео застана под балкона на съвременната Жулиета и й каза, че я обича до безобразие, че ще остави любимия си Лондон заради нея и ще се премести в Ню Йорк - за да бъде там при нея. Там, където тя пише изумителните си статии, там, където тя е щастлива. Защото там, където тя е щастлива, е и там, където той е щастлив... стига да е до нея, стига да споделя живота си с нея. Филмът свърши, изтече надписа "The end", аз изтрих единадесетата щастлива сълза от лицето си и в този момент се сетих, че някъде там далече - през няколко морета, спокойно спи и моя съвременен Ромео, който много скоро ще бъде тук, до мен. Тук, където аз съм щастлива, ще бъде и онова тук, в което той е щастлив.

Защото няма по-прекрасен филм от филма по реален случай... Защото няма по-прекрасно нещо от това да гледаш филм за истинска любов и накрая, докато тече надписа "The end" да осъзнаеш, че ти също имаш Истинска любов. Защото няма по-прекрасен филм от филма по реален случай. Е, обич, време е за филм.


... а аз ще се върна в леглото, но отново няма да заспя... как да заспя като реалността (реалния случай за филм) е по-хубава от сънищата?

петък, 22 октомври 2010 г.

Не съм идеална (Дали готов си за мен?!)


Послъгвам понякога.
И чалга слушам (от грозната).
И черно нося от време на време.
Не съм вечно усмихната.
Не от всичко се трогвам.
Не за всичко ми "дреме".

Вдетенявам се често.
Не всеки харесвам.
Просто не съм идеалната.
И вбесявам се лесно.
Не всичко преглъщам.
Мразя да ме наричат "малката".
Твърде силно викам и пея.
Понякога надменна съм.
Обичам да се кривацам на токчета.
Алкохоли не пия,
прекалявам с витамините.
Мразя елхи със сини топчета.

Не готвя прекрасно.
Саксии в дома си никакви нямам.
Не мога сама да заспивам.
Около мене хаос ужасен е -
подреденото мразя.
Пари харча нови неща да откривам.

Тъй както ме гледаш,
не ме мисли за идеална.
Отблизо ще ме видиш добре.
Прецени ми фантастиката,
прецени дали съм търпима.
Не съм идеална! И не се променям!

А дали готов си за мен? Или не?


сряда, 20 октомври 2010 г.

Панта рей


имаме контрол на животите си. хванали сме им юздите и ги контролираме, и ги наблюдаваме, и им се караме, и ги планираме. контролираме си часа на ставането сутрин, планираме си почивните дни, сами избираме какво да ядем. и имаме контрол. над всичко. относително над всичко. нямаме контрол над времето.

времето винаги лети. времето никога не ни пита искаме ли още, така харесва ли ни, не ни пита да се засили или да забави, да забърза или да поспре за почивка. понякога ни става лошо от скоростта му, ала то не се интересува. нагло се смее в лицата ни и бърза все повече и повече... времето просто прави с нас каквото си поиска и ние сме безсилни - не можем да го контролираме. то помни каквото поиска и забравя когато поиска. носи зад себе си всичко. а пред себе си - ние никога не знаем какво ни носи то пред себе си. до кога ще ни носи и следващо утре. то тече ли, тече и не ни предупреждава. не ни казва колко ни остава, не ни казва когато се бавим и не го усещаме. а ние сме безсилни.
едничкото, което можем да направим, за да пазим някакъв синхрон, разбирателство и да държим политика с времето е винаги да пазим като "едно на ум" идеята, че времето тече. не бърза, но и не изчаква. не се бави, но и не застава зад нас. то просто тече. и ние трябва да потечем с него. така че ако в този момент има нещо, което знаеш, че трябва да направиш, направи го - защото времето тече. и не знаем колко още ще тече.
прав си, и утре е ден. но друг!

Верността на мъжете и кучетата


Примки имам много скрити в гардероба.
Ласо на закачалката горделиво съм окачила.
Ако искаш, давай си врата и доброволно
да ги затягам. Аз не те искам вързан обаче.

Мъжете, зная, са точно като кучета.
Звучи грубиянско, но е чиста истина.
Най-привързани и най-обичащи
са онези, които свободно могат да дишат...

Сякаш е за първи път


Не обичам за първи път в живота си.
На други съм се клела и преди.
И други са залагали главата си
за мойте адмирации и очи.

Не обичам за първи път в живота си.
И на други стихове съм писала,
за други съм протърквала петите си
да ги настигам, без да ги настигна...

Не обичам за първи път в живота си.
Отдавна за любов съм се подготвила.
Но до сега не съм вярвала на убежденията си,
че всяка любов е Последната.

Не обичам за първи път в живота си,
но за първи път аз истински обичам
да обичам някой повече от себе си...
Самовлюбена "повече от себе си" да те нарича...

всъщност сякаш че за първи път обича...


понеделник, 18 октомври 2010 г.

Имам белези (но те не болят)


Аз тичах, а той тичаше зад мен.
Преследваше ме до безумие. Аз бягах.
Омерзи и мен, и моя сън, и моя ден.
Станах низка като него - мразех!

Ноктите си впиваше във шията ми.
До кръв болеше ме. Но вярвях -
ще избягам от него и следите му.
И накрая с протрити пети успях!

Избягах му. Изплъзнах се от него -
от Страха, че съм обсебена от лошото.
Е, останаха ми белези - това е вярно.
Но сега поне... спокойно вярвам във доброто!



неделя, 17 октомври 2010 г.

Продължавам


Сигурно ще дойде момент, в който ще ме разочароваш, обич. Но в този момент аз няма да спра, а ще продължа да те обичам... двойно по-силно, за да победя разочарованието.

Сигурно ще дойде момент, в който няма да срещна очакванията ти, мамо. Но в този момент ще се нахъсам за двойно по-големи успехи, за да ти дам повод за гордост.

Сигурно ще дойде момент, в който ще те пея през сълзи, песен. Но в този момент ти тайно ще качиш нотите ми в по-горна октава, за да те пея през сълзи от щастие.

Сигурно ще дойде момент, в който ще помисля, че си грешен, път. Но в този момент ти ще ми посочиш някой пътен знак и аз ще разбера, че от теб по-правилен няма.

Сигурно ще дойде момент, в който ще се изморя, животе. Но в този момент ти ще ми вдъхнеш кураж, а аз ще вдигна глава... И ще продължа с нови сили.

Обич, мамо, песен, път, животе, заради вас винаги ще вдигам глава, заради вас винаги ще се усмихва душата ми, на вас винаги ще вярвам. Заради вас продължавам!

Писмо до баща ми


Мили татко,


Някога, след време ще дойде един ден, в който аз ще имам син. Той ще бъде едно щастливо дете - обичано, обгрижвано, прегръщано... усмихнато, лъчезарно и може би малко буйно. Ден след ден ще расте, с всеки ден ще става все по мъж. И аз ще трябва да го уча. Да го уча как да се храни, как да тича, какво да цени, какво да обича... Ще трябва у него да изградя някакви навици и ценности. И винаги ще трябва да му давам пример. Ще трябва да му давам пример за това как да стане все по мъж с някой наистина мъж. И тогава ще му дам за пример тебе, татко. Няма да му говоря за твърдостта на диаманта, понеже той няма да ме разбере - ще му разкажа за твоята твърдост. Няма да му говоря за силата на древногръцките богове - той няма да ми повярва. Ще му разкажа за твоята сила. Няма да му обяснявам за топлината на огъня, понеже тя не е достатъчно показателна пред твоята топлина. И бъди сигурен, един ден той ще ми го върне - ще ми върне безсънните нощи, буците в гърлото и стиснатите юмруци, на които лично аз съм те обричала. Тогава с теб ще дам пример на себе си - въпреки всички тези неща, аз ще го обичам и ще продължавам да го изграждам, подкрепям и да му вярвам... точно така, както ти на мен. Скъпи татко, благодаря ти за много неща, но най-силно ти благодаря, че си толкова... Пример!

Намерих Човека. Благодаря му за което...


Придобих форма и цвят.
Вече приличам на истинска жена.
Спечелих всеки сън и блян
в реална ситуация. Така.

Намерих песен и път,
заветна цел и нужна утеха.
И мечта - от плът и кръв -
намерих го. Намерих си Човека.

Намерих смисъл, цел, цена.
Вече се намирам там, където
исках. И не съм сама.
А съм с човека. Благодаря му за което...

Желая ви попътен вятър! И на добър час!


И точно когато чувстваш как земята се отваря под краката ти, точно когато мислиш, че всичко губи смисъл и цел, и завет... точно тогава идва Той. И от този момент нататък всичко се променя. Идва човекът, който наистина те обича и е готов на всичко за теб - да ти върне и смисъл, и цел, и завет... и усмивка, и мечта, и блясъкът в очите. Той, човекът, който за теб бос ще извърви целия свят, който с теб ще подели хляба си, който за теб ще направи и невъзможното. Защото те обича. И защото ти вярваш в него. И защото вие двамата, заедно, вярвате във вашето прекрасно бъдеще... заедно! Да, точно тогава идва моментът - моментът, в който си обещавате, че от тук нататък всичко ще бъде различно. Но каквото и да е то - добро и лошо, слънце и дъжд, щастие и неудачи... вие ще се справяте заедно. От този момент нататък. И заедно ще се смеете, и заедно ще плачете, и заедно ще се обичате. От този момент нататък. Защото и той, и ти сте готови да се хванете за ръце, да минете дори през деветте кръга на ада... само за да сте заедно в това пътуване. Е, вие вече знаете пристанището си. Желая ви попътен вятър! И на добър час!

събота, 16 октомври 2010 г.

За ръце са се хванали сенките


Искам това място да се помни. От нас и за нас. Искам и мястото да ни запомни. Няма как да издълбаем имената си на дървото - ще бъде прекалено романтично. Няма как да запишем имената си в книгата за гости, че ще бъдем прекалено като всички. Няма как да оставим видима следа - ще бъде прекалено тривиално. Но ще оставим сенките си. Да стоят там - хванати за ръка, неподвижни, спокойни... като една обща сянка. И лебедите ще си говорят с нея, а пеперудите ще й се усмихват. Само хората никога няма да я видят -просто не са достатъчно чисти за нея. Така дори един ден ръцете ни да не останат вплетени, както тези в сянката, тя ще остане там, на мястото си... неподвижна и спокойна. И завинаги, завинаги ще напомня на нас и на тогава. Онова тогава, в което ръцете ни са били вплетени. Ами ако... ако наистина останат вплетени завинаги - не сенчестите, а реалните? Тогава още по-добре! Представи си как след години, много години ще отидем там, при сянката, ще се спогледаме мило и ще си благодарим, че сме успели да запазим Нас неподвижни и спокойни, с вплетени ръце, както в сянката... Сянката, която днес оставяме тук.

Киселинност на съмненията


Душата ми е разядена от съмнения. Така живея и това е характерно за мен. Сигурно звучи много анти на това, което искаш, но уви - факт е. И ще трябва да се справя с него. Аз. Не ти. Тебе не обвинявам за недоверието си в човешия самоконтрол.
Та, душата ми е разядена от съмняния. И с всяка следваща минута, съмненията се задълбочават, като сложно устроена химически киселина, ми разяждат вътрешното чувство на хармония и оптимизъм. А аз толкова държа на това чувство! Ще намеря лек, ще ги потрупам с пясък, ще викам по-силно от тях, ще се бия срещу тях стоически! Ще бягам като кошута, ще ги разкъсам като освирепял вълк, ще ги измамя като лисица!
Защото от тях убийствено боли...

петък, 15 октомври 2010 г.

Цинично искрени цитати от Мария vol.2


"Вечер слънцето става луна. Така и детето става жена. Така и мечтателят става реалист. Така и добрите момичета стават лоши."


"Имам въпросче към тебе, мадам - след като вече си го пуснала да си отиде от леглото ти, защо не го пускаш да си отиде от съня ти? И една молбичка имам към тебе, мадам - остави го да вирее само в моя сън, защото за съня си (сега внимавай какво ще ти кажа!) - мачкам хора!!!"


"- Госпожо, извинете, но не сте платили сметката си!
- Нека господинът там да я плати. Аз не съм поръчвала толкова скъпа тъга.
- А преди да я поръчате не прочетохте ли в описанието на менюто? Не помислихте ли какво всъщност Ви се консумира?"


"Да честитим на рожденика! Важно е!... Че днес се бележи поредното му некачествено пропиляване на още една ценна година живот. Честит рожден ден, празнуващи човече! Пирувай! Днес!"


"Някой ден ще й дойде до гуша! И тогава ще се напълни с килограми барут... до гуша. И тогава... Тогава се пазете - дано гушите ви са ваксинирани срещу възпламеняване!"


"Падни на колене, че да те прегледам и да ти дам диагноза. Падна, добре. Ето ти сега диагнозата: Ми-На-Ло!"


"Мислиш, че не чувам какво се говори в дамската тоалетна? Ти май пропускаш да видиш краката ми през процепа на вратата?! Повярвай ми, щом иде реч за него, имам уши и на краката..."


"Но въпреки количествените натрупвания на времето, някои хора така и не стигат до качествени натрупвания. Съболезнования за пропиления потенциал!"


"Погледни внимателно трите удивителни знака на това, което ти казах. Три са... за щастие (но не твоето щастие). Разчитай ги! Успех!"


сряда, 13 октомври 2010 г.

Обич никога не стига


Обич, обич никога не стига!
Винаги остава още нещо неполучено.
Стихове й рецитираш, уж като за трима,
а тя желае още - такива ненаучени.

Обич, обич никога не стига!
Душата ти да си дадеш на Дявола за нея,
а тя ще иска една душа за себе си да има.
Какво да правиш - една ти е. Не е ли?

Обич, обич никога не стига!
Например с мен. Аз знам, че ме обичаш.
Но все искам още нещо. Че да е пълна картината.
Аз знам, че ме обичаш. Но не винаги това ми стига...


Някога. Но не и днес, защото...


Някога ще дойде момент,
в който ще захвърля химикала някъде много далеч от поезията.
Някога ще дойде момент,
в който ще забравя, че предстои рожденият ден на любимия ми човек.
Някога ще дойде момент,
в който ще искам да изхвърля мечтите си в коша за отпадъци.
Някога ще дойде момент,
в който ще сменя усмивката с плач, одата - с балада.
Някога ще дойде момент,
в който уморена ще изкрещя "Край! Отказвам се!".
Някога ще дойде момент,
в който няма да искам да целуна ничие чело.
Някога ще дойде момент,
в който ще спра да виждам чара на детските приказки.
Някога ще дойде момент,
в който няма да съм усмихната, влюбена, вярваща...

Някога.
Но не и днес!
Защото...

Точно в този момент
аз обичам поезията повече от всичко!
Точно в този момент
съзнанието ми е заето с песен за рождения ден на любимия ми човек!
Точно в този момент
мечтите ми са по-осъществими от всякога!
Точно в този момент
аз не плача, а се усмихвам. Аз не слушам балада, а ода!
Точно в този момент
аз съм сигурна, че просто Няма какво да ме спре!
Точно в този момент
примирам от желание да целуна неговото чело!
Точно в този момент
аз сякаш живея в детска приказка!
Точно в този момент
аз съм усмихната, влюбена, вярваща!


понеделник, 11 октомври 2010 г.

Сълзи от обич и щастие


Тази вечер ти казах, че плача.
И не излъгах - очите ми са пълни със сълзи.
Просто преживявам мъки, неудачи
и преживявам ги далеч от теб, нали?

Но не плача с онези сълзи -
сълзите от мъките и неудачите.
Плача от щастие. От обич. И дори
със щастливи сълзи тази вечер плача.

Плача от щастие. Че най-накрая те намерих.
Заслужаваше си цялото чакане!
Плача от обич - тя ме обсеби.
Дай Боже всекиму такова плачене!

неделя, 10 октомври 2010 г.

Ще намеря път до там, където...


Имам идея - ще се оставя на вятъра.
Като бамбукова пръчка в морето
ще ме носи, ще ме носи нататъка.
Докато стигна до там аз, където...

Там, където по суша не мога да стигна...

Имам идея - ще се хвана за дъгата,
ще тръгна по нея, привидно на котка -
ще изпъча гърба си, ще изскочат ребрата,
но ще стигна там, дето не стигат и лодките.

Там, където по въздух не мога да стигна...

Имам идея - ще се слея със песен
между някоя строфа и ниските тонове.
По радиовълните ще те стигна тъй лесно.
Ще намеря начин да те стигна, чакай ме.

Там, където чисто физически не мога да стигна...



Да говорят погледите (Просто думите понякога ограничават...)


Най обичам да те гледам
усмихнат, завидно доволен
как спокойно си стоиш до мене
и си мислиш нещо, без да ми говориш.

Най обичам да ме гледаш
когато искрено ти се усмихвам
с любимата усмивка - онази, преданата,
за нея сам на себе си завиждаш.

Най обичам да сме тихи.
За всички словореди да забравим.
Погледите само да говорят, слети.
Просто думите понякога ограничават...




Сладки сънища.


Представи си - красив парк с искрена зеленина, с непокътнати цветчета, които сякаш се смеят и с един бял гълъб. Невиждано бял. Обичано бял.
Днес бях там. И си говорех с гълъба. Той се оплака от самота - никой не бил говорел с него скоро. Беше изразено тъжен - и сега дори картинката ми е пред лицето.
Гълъбът беше трогнат, беше трогнат от това, че съм отделила от цинично ценното си време, за да си поговоря с него - ей така, по мъжки. В замяна реши да ми направи услуга.
Дадох му точния ти адрес и ми обеща, че тази нощ ще дойде и ще те целуне. От мен. Докато спиш ще те целуне, ще целуне затворените ти очи и ще ти прошепне "Сладки сънища!", а ти насън ще се усмихнеш и ще помислиш, че това съм аз.
Дано гълъбът ми се окаже истински приятел и реално да направи това - друго не мога да ти пратя.
Кажи на очите си да очакват безумно белия гълъб, моя приятел. И сладки сънища.

събота, 9 октомври 2010 г.

За трите точки...


Защо винаги използвам три точки накрая на изречение?
Като погледнеш стиховете ми назад, всичките завършват тъй...
Ето, пак сложих три точки (но имам обяснение).
Имам просто обяснение, сега го чуй.

Защото трите точки ми изглеждат точно като все едно,
че казвам "следва продължение".
Завършвам мислите доволно, но това е едно.
А другото е, че все чакам... позивините промени.

А те винаги остават неизречени,
винаги се лутат нейде между трите точки.
Разчитам сто процента на предричане -
познаваш ме. Предричай колко точки са ни нужни с тебе още...

Тълпа от непознати лица


Тълпа от непознати лица. Преследва ме.

На където и да се обърна, все тази тълпа от непознати лица - някои мургави, някои по-светли, някои с къси коси, други с по-дълги, някои с правилни черти, а други - с не съвсем такива, но всичките имат нещо общо - те всичките са непознати.

А заради туй стават и безлични.

Много лица са. Тълпа от непознати лица (напомням, преследва ме), а това, че са лица значи явно, че са хора. Добре, значи... Тълпа от непознати хора (пак напомням - преследва ме).. Наистина са много, значи аз не би следвало съм самотна. Сред толкова Много хора, всеки със собственото си лице.

Но всъщност понякога бидейки преследван от огромна тълпа от непознати хора... аз все пак се чувствам самотна!

Понякога е по-добре да съм преследвана от едно единствено лице...

Не ви искам тълпата! Тълпата от непознати лица. Спрете преследването.

Аз искам само едно лице, не цяла тълпа - толкова ли много искам?!

Пролуката под вратата


Просто не винаги катинарите на вратата стигат. Колкото и големи да са, колкото и тежки да са, дори и да сме глътнали съответната връзка ключове...
Има (и винаги ще има) едно двусантиметрово разстояние между вратата и пода. И катинарите там не помагат - през това разстояние, през тази пролука понякога нахлуват спомени. Понякога.
Някои от тях са приветливи и усмихнати като доволно тригодишно момиченце, оцапало рокличката си в розов сладолед.
А някои от тях идват нечакани и нежелани като бръчки по лицето на уморен, средностатистически гражданин.
И сега се чудя - да запуша ли тази пролука под вратата с купчина камъни... или да я оставя да си вирее спокойно - ей така, за идеята?
... Та да влизат приятните спомени, необезпокоявани да се реят из стаята като красива ода от Средновековието и да ни напомнят колко сме били щастливи... Та да влизат и неприятните - че да ни напомнят какви грешки сме правили преди и като плесници с опакото на ръката да ни предупреждават да не повтаряме онези наши грешки, които заслужват купчина от камъни за затрупване на пролуката...

Слънце за свещ


Още съм глупава и направих грешка.
Малка съм, а и не съм застрахована.
Исках много да си купя свещ -
трябваше ми (подробност е защото ми бе).

Но бръкнах в джоба си и нямах пари.
А свещта я исках толкова горещо...
И тогава направих грешката, уви.
Продадох си слънцето. За една свещ...
... преполових я вече. Сега какво ще ми свети?

Не и утре


Съжалявам, обич, но ти забранявам
да прекрачиш прага, че за да си тръгнеш.
Че ще се върнеш утре, не, не обещавай!
Не, не искам да се връщаш утре.

Нощта е твърде дълга, че да чакам утре.
Не и тази нощ, не и тази нощ сама.
Сън без тебе и без тебе утро.
Не и утре. Не ме оставяй. Остани сега!

петък, 8 октомври 2010 г.

Just let the things happen...


Sometimes you just wonder if you knew what will happen if you would let it happen. Sometimes you just wonder if you have made the right choice, if this you've chosen is exactly what you want... But sometimes while staying all alone you just say to yourself "Thank God I did it!". As I do now. I do say to myself "Thank God I did it! Thank God I was searching for him. And thank God I found him!".

Really, thank God I found him...

Sometimes I just wonder if I knew what will happen if I would let it happen. And now I say "Yes!" - if I knew what will happen, I would let it happen. Thank you... Thank you that you've happened to me because you are the best thing that happened to me. Ever.

Just let the things happen...




Двупосочен билет


Ето ме, на самолета съм. Летя към новия си свят.
Следвам мечтите си без да ми мигне окото.
Но оставям далече любовта си. Като на инат.
Защото ще следвам мечтите си. Ех, това защото!

Липсваш ми, обич. Това ме убива.
Вече липсваш, а още съм на самолета.
Но запомни една подробност малка (но пък много ми е мила) -
ще се върна, обич, двупосочен е билета!

сряда, 6 октомври 2010 г.

В търсене на детелини


Върбата се подчинява на вятъра.
Пясъкът в морето се подчинява на вълните.
Измореното човешко тяло се подчинява на евкалиптовия аромат.
А аз на какво се подчинявам?
На търсенето.

На търсенето на четерилистна детелина.
Откак се помня все я търся. Все се озъртам да я видя наоколо.
Брутално се вдетенявам. Само зяпам по ливадите,
а детелината я няма...
Все я няма.

Все ми бяга това четвърто листо.
Да дойде, да ми донесе щастие. Толкова много детелини,
а ни една с четири листа не ми се появява. И все крещя "Защо, защо?".
Ами сигурно защото повече щастие от това... просто не съществува!
Щастлива съм!

вторник, 5 октомври 2010 г.

Защото аз веднъж...


... Защото аз веднъж умрях.
Умрях заради предателство. Но вдигнах високо глава
и ето - оживях!

... Защото аз веднъж загубих себе си.
Исках да съм две Марии наведнъж. Но ето - потърсих
и намерих вече истинското аз. Лесно е.

... Защото аз веднъж разбрах -
всичко наоколо е относително и лицемерно.
Всичко е шепа лъжи, примесени със "мъжки" страх.

... Защото само едно ми остана истинско -
само моята усмивка (от Онази).
Само тя остана ми. Не си играй със нея! Запази я. (Точно тази.)

Краят на една епоха


Онази снимка вече избеля.
Онова дърво вече се прекърши.
Далече съм от тебе, а така
лесно ме забравяш. Всичко свърши.

Всичко днес е повече от свършило,
спомена за тебе вече няма го.
Намерих нов живот, защото търсех.
Намерих нов път - с радост и любов поех го.

И щастлива съм така. А ти?
Дали от спомена за мене за оттърси?
Мисля, заслужаваш поне един последен стих.
Бъди щастлив! Благодаря за всичко. Всичко, дето вече свърши...

Липсата ти под дъжда


Толкова пътища намерих,
а сега наричам себе си безпътница.
Веднъж в живота си уцелих -
уцелих с теб. Сега те няма. Ех, съдба, немирница!

Хиляди километри ме делят от теб. Далече!
По непознати улици кръжа сама.
А мина време, мина време вече,
а лицето ми още мирише на парфюма ти така

както бе в онази наша среща -
онази последната, разделната, срещата толкова Онази.
Сега не чувствам студ, не ми е и горещо.
Толкова е никакво и е въпросно.. Аз въобще коя съм?!

И красиви планини са все наоколо,
а аз през тях като със рентген искам да прогледна.
Липсваш ми. Липсваш ми толкова...
Няма я моята половина. А така съм дребна.

И всичко тук окачествявам с етикета "чуждо".
Само един мижав опит за дъга ми бе познат,
но дъжда уби го. Не преувеличавам. И не лъжа -
дъжда ми идва в повече, не живее ми се във дъждовен свят.

И само дъгата, само дъгата -
само тя ми бе позната...
А лицето си обличам в маска и костюм -
та нека да запази мириса на твоя, мой любим парфюм...