Толкова пътища намерих,
а сега наричам себе си безпътница.
Веднъж в живота си уцелих -
уцелих с теб. Сега те няма. Ех, съдба, немирница!
Хиляди километри ме делят от теб. Далече!
По непознати улици кръжа сама.
А мина време, мина време вече,
а лицето ми още мирише на парфюма ти така
както бе в онази наша среща -
онази последната, разделната, срещата толкова Онази.
Сега не чувствам студ, не ми е и горещо.
Толкова е никакво и е въпросно.. Аз въобще коя съм?!
И красиви планини са все наоколо,
а аз през тях като със рентген искам да прогледна.
Липсваш ми. Липсваш ми толкова...
Няма я моята половина. А така съм дребна.
И всичко тук окачествявам с етикета "чуждо".
Само един мижав опит за дъга ми бе познат,
но дъжда уби го. Не преувеличавам. И не лъжа -
дъжда ми идва в повече, не живее ми се във дъждовен свят.
И само дъгата, само дъгата -
само тя ми бе позната...
А лицето си обличам в маска и костюм -
та нека да запази мириса на твоя, мой любим парфюм...