Долу маските! Тук си признаваме чувствата. Тук Чувстваме. Тук сме хора - хора, живеещи в една серийна моногамия. Мечтаем, крещим, обичаме, творим и се усмихваме... Всеки ден. Все по-силно. Маскирани не щем! Тук се влиза само по усмивка...





сряда, 27 април 2011 г.

Моята история



Хората, тълпата, колите, уличните кучета, опаковките от чипс, повеяни от вятъра, лакираните нокти на малките момиченца, сергиите за цветя, 30-годишните автобуси по автогарите, цветните телевизори и топлите спагети - това е светът около мен. А моето място в него - къде ли е?


Безнадежден мечтател съм, неспасяем оптимист и може би заради това често ми е трудно да намеря мястото си в този хаос. И когато усещам, че не се вписвам в сивите улици и хорските мисли, аз просто затварям очи и мечтая... Мечтая без край, мечтая без граници. Пренасям се в едно безвремие, в една ничия земя и тогава, само тогава се чувствам себе си, чувствам се в моя собствен свят, защитена. Тогава не съм само някоя си Мария. Тогава съм Аз. Аз, която се крия вътре в себе си; Аз, която се харесва такава, каквато е; Аз, която съм вечно влюбена, пееща, самоуверена. Затова и не бързам да се връщам (в реалността). Затова пиша и стихове - защото думите ме разбират, те са си мои лични, споделени. С тях мечтите ми оживяват на белия лист. А после, после изведнъж мечтите ми се сбъдват. Сбъдват се точно такива, каквито съм ги желала. Сбъдват се, защото достатъчно силно вярвам в тях. Вярвам с душата си, със сетивата си, със съзнанието си...


Обичам живота си, безкрайно щастлива съм. Обичам хората около себе си. Не си казвам както всички: "Хайде да избутаме и този ден." Всяка сутрин се събуждам с цел. Да живея поне 55 секунди днес, да се смея поне 15 минути. Днес. Всяка сутрин се събуждам с цел. И с усмивка. Тази цел и тази усмивка ми помагат да осмисля деня си, да запиша този ден като част от моята лична история. И аз си имам история и тази история ми харесва.


Аз харесвам себе си. Аз оставам себе си. И нямам намерение да се оправдавам за това.

вторник, 26 април 2011 г.

Другите мъже и ти



Сред толкова актьори, ти се появи без маска.

Сред тези подлеци, се появи без цел.

На всичките мъже ти някакъв контраст си.

И ешалон си. И пример. Вододел.


Другите минават сякаш че на лента -

аз не виждам в тях дори и физиономии.

В очите ми не са мъже, а някакви фрагменти.

Размиват се като размазани рисувани герои.


И между всичките им погледи различно-същи

опитвам се да си проправя път през огън и през лед.

И стигам. И теб отново аз прегръщам.

И усещам - тук е мястото ми. Мястото ми е до теб.






Сам прокле се

Не си потърси фината душа,
а тя може би ти се полагаше...
Не опита ни веднъж и до сега
на чуждо щастие да се порадваш.

Не искаше да разбереш, че трябва
хората около теб да са добре.
Да позволяваш и да ги оставиш
да се развиват някъде без теб.

Сънуваше. Аз май че те събудих?
Така и иначе си буден, да ти кажа новина:
самозабрави се. И пречиш до полуда.
И губиш щастието. Завий се със тъга.

Аз тебе няма да проклинам -
Аз не те проклинах когато ми разбиваше дома.
Ти сам прокле се, скитнико!
Мен гърба не ме боли от твоята кама!