Благодаря ти, че те има!

За всичките нощи, в които

Само мисълта за теб

Ми даваше сили. За дните,

Изпети със теб във дует.

За всичките пъти, когато

Накара ме теб да прозра.

За преоткритата в мене – жената.

За преодоляната с тебе тъга.

За очите, които ми даде,

Когато бях сляпа, сама.

За всички минути откраднати.

За тази щастлива съдба.

За крилете, що ти подари ми.

За това, обич, ти благодаря!

Заклевам се – с теб ще летиме

В прекрасната наша съдба.

онзи, който обожаваш...

той има красиво лице. много красиво лице.

но това лице не те интересува!

защото няма значение. няма значение как изглежда. той. 

той има характер, твърд като нешлифован диамант, труден като изкачването на еверест през зимата. той има мнение – непоклатимо мнение – толкова непоклатимо, че всеки може да му повярва. той има присъствие, защото когато влезе в стаята, сякаш присъства само и единствено той. той е труден. той е опърничав. понякога даже е жесток.

толкова жесток, че те променя изцяло. изкоренява от тебе всичко, което си мислила, че си и те прави антипод на самата теб. пренарежда те – тебе, живота ти, мечтите ти, дъха ти… разхвърля те и те подрежда. съгражда те и те руши. дави те и те спасява. кара те да летиш и да пълзиш.

а ти го молиш за още. и го правиш с любов.

и не заради красивото му лице, и не заради неговата осанка, и не за всичко привидно обичано. а заради това, че ти имаш нужда –

нужда

да му се доказваш. че можеш да шлифоваш диамант, да изкачиш еверест през зимата, да пренаредиш себе си, да се разхвърлиш и подредиш, да бъдеш съграждана и рушена, да се давиш и да се спасяваш, да пълзиш и да летиш, да бъдеш антипод на себе си...

защото ти обичаш да си различна себе си всеки ден. ти можеш да обичаш само различен.

затова не го карай да бъде само мил и нежен, да бъде само своето красиво лице. защото тогава той няма да е той – онзи, когото обожаваш…

именно заради неговите противоречия!

обожаваш...

Давам ти

Давам ти любов (със цялата си същност).

Давам ти очи (да гледаме с едни).

Давам ти градина, в която да разпръснеш

Многото цветя на щастливите ни дни.

Давам ти сърце (в тепсия ти го давам).

Давам ти уста (през нея дишай, говори).

Щом обичаш ме, аз давам се тогава!

Само моля те, от самотата ме пази…

It's a man's world

Тя е момиче. На двайсет.

И понякога силно иска да плаче.

Иска пауза (или поне запетайка),

Когато лентата почне да влачи.

Тя е момиче, но правото няма

Да бъде момиче, защото сега

Не е достатъчно да бъде Голяма,

Трябва мъж да е, а не жена.

В мъжкия си свят това момиче

Съчетава гладене на мъжки ризи

с мъжки мечти и мъжки амбиции.

С мъжка сила (и женски сълзи).

Женското в нея роптае и спори,

Иска червило, време, разбиране…

Ала мъжкото в нея постоянно говори:

It’s a man’s world, иначе отиваш си…

И в женското тяло събира мъжка походка,

И бори се мъжки със своята женска съдба

Не чака шофьор, а кара си лодката.

В този свят може само с мъжка душа.