Долу маските! Тук си признаваме чувствата. Тук Чувстваме. Тук сме хора - хора, живеещи в една серийна моногамия. Мечтаем, крещим, обичаме, творим и се усмихваме... Всеки ден. Все по-силно. Маскирани не щем! Тук се влиза само по усмивка...





понеделник, 31 януари 2011 г.

Плачеше, нали?


Говорим с недомлъвки - предсказания.
А безсилието става част от мен.
Сънят ми бяга. Изтезава ме.
Гледам те със поглед угасен.

После спирам да те гледам. И като че ли
в ехото ти губи се гласа.
Хванах те. Ти плачеше, нали?
През твойте очи излезна моята тъга...

Опитвам се да те разбирам. Не успявам.
Опитваш се и ти. Но надали!
Още те обичам и не те забравям.
От това ли те боли? Ти плачеше, нали?


Дори и да боли... ми дайте още!


Десетки пъти са ми казвали,
че любовта не е за всеки.
Тя боляла, мачкала и смазвала,
нанасяла и рани тежки.
Аз обаче още вярвам в нея!
Аз всъщност съм неин екстракт.
Не е болка - тя е панацея.
Намерила съм с нея такт.

Не боли - ами лекува.
Не си тръгва - тя остава.
Тя не спи - а все празнува.
Не е камък - а жарава.

Не изгаря - тя ни топли.
И не тръгва без да я отпратим.
Идва само след наште вопли,
идва само след покана...

Аз я каних много пъти!
Идваше, не се оплаквам.
После гоних я и я отпращах,
а след нея идваше пък мрака.

Тоя път ще я запазя!
Тоя път държа я здраво!
Без нея... Мене да ме няма!
Със нея... Към безкрайност.

В нея вярвам и ще вярвам,
пък каквото ще да става после!
Пуснала съм я през входа главен.
И да боли... ми дайте още!

Страх не чувствам, нито болка.
Позволявам й да ме изпепели.
Нека от любов да изнемогвам!
Ако Любов е... трябва да горчи!
Дори и да боли... ми дайте още!
Дори и да боли...





По подсъзнание


Отдавна съм глуха за твоите думи.
И мислите отказах се да ти чета,
ала можеш да стоиш безмълвен
пред мене - така пак мога да те разбера.

Подсъзнание е ключовата дума,
подсъзнанието ти разбирам аз.
Не можеш да го заличиш ни с гума,
нито с километър или с час.

Аз теб до болка те познавам -
знам ти сънищата (преди да ги сънуваш).
Аз себе си така не позволявам
да се познавам. Умираш ако ме загубиш!

неделя, 30 януари 2011 г.

Рамото на непростимата


Знаейки, че ще боли, опитах
да бъда нечия опора и рамо.
Боговете на помощ извиках
и вживях се във ролята рано.

Знаех - не мога, но действах,
а дъжда предричаше суша.
Почувствах, че няма го изхода.
От страх и сърцето ти сгуших.

Гарвани над мене летяха,
а аз се смалявах, смалявах...
Спомени наоколо кръжаха,
а като си тръгваха ги виках.

Не ми се привиждаше ти -
ти беше тука наистина.
Плачеше на рамото ми и дори
заради тебе сега е подгизнало...

Рамото ми беше твоят дом.
Така е, не ти се привижда.
Миглите ми още са подслон
за твоите сълзи. Зазиждам ги.

Май че имам нужда от тях -
че да се почувствам значима.
Плачи за поредния грях,
който трябва да прости... непростимата.

Сънно отчаяние


Останах си по гола вяра
на прага на дома ти да клеча.
Позитивната енергия изкарах,
запазих негативната една.

И знам, че съм поредната такава,
дето вярвам на корема с пеперуди.
Преди не бях така. Тогава.
Защо събуди ги? Събуди...

Махам се от прага. И от тебе.
Ако искаш ме повикай. Не сега.
Ако искаш ме повикай нощно време -
бих дошла ти само във съня...


четвъртък, 27 януари 2011 г.

ГОВОРЕТЕ!


Говори, говори, Пепеляшке!
Говори ми колко съм наивна,
че го обичам, че му вярвам.
Говори ми, че не съм значима.

Говори ми колкото си искаш!
Знаете ли - всички говорете!
Няма начин по-малко обичана
да ме направите. Хайде, говорете!

Не ви се сърдя и не ви упреквам,
даже ви подканвам - говорете!
Думите ви не намират ехо,
за тях съм глуха! Говорете!

Аз съм най-обичаната на света!
С гордост я нося тая корона!
За мене няма мъка и тъга,
а това като кошмар ви гони...

Преследва ви и ви е трън
в очите, дето себе си не гледат.
Искате да ме удари гръм,
а аз със гръмотевицата се споглеждам,

усмихвам й се и я подминавам.
После си поглеждам към короната!
И за вас какво остава -
мене да ме мразите и гоните...

Мразите ме и ме гоните,
ала после му поглеждам във очите
и там отново виждам си короната
на най-обичана и най-обичаща!

неделя, 23 януари 2011 г.

Защото ти дойде в живота ми...


Някак храстите се превърнаха в цветя,

а звуците запяха като песни.

Перото ми започна да изписва думата "завинаги",

а сънищата ми се сляха с реалността.

Някак сушата на лицето ми се замести от перманентна усмивка,

а паяците вместо паяжини решиха да плетат пердета.

Някак всичко се сдоби със смисъл.

След като ти дойде в живота ми...

От този ден нататък

днес стана недостатъчно определение за време,

мечтите се преродиха в планове,

а бащината ми фамилия... ми стана тясна.


И ето, всичко се сдоби със смисъл. Защото ти дойде в живота ми...

Пардон, живота ни!





четвъртък, 20 януари 2011 г.

Толкова е хубаво, че теб те има


На Георги
Толкова е хубаво, че теб те има.
Ти си който дава тон на моето перо.
До мене си през лято и през зима.
До мене си и в лошо, и в добро.

За теб дочаках цялото си чакане.
Тебе търсих отпреди да се родя.
Затова сега забързани краката ми
към тебе тичат като към брега вълна.

Поставям те във пазвата на дните си.
И от там нататък сме в живота Двама.
Спечелих те, награда за очите ми.
Толкова е хубаво, че теб те има.

сряда, 19 януари 2011 г.

Само ми се довери


За тебе мога и да си сваля короната.
Мога и да се венчая за безкрайното.
Мога да ти слея и сезоните.
Мога да забравя личните неща. И тайните.

Заради тебе мога да се отрека от стихове.
Мога да ти дам обяда си - троха.
Не изморявам се да те обичам, не.
Твойто име е на всичките тетрадки и листа.

Теб специално чаках те и те дочаках.
В тебе виждам своите деца и виж -
от теб не искам невъзможно, ами само
в замяна на това да ми се довериш!


Оцеляла ме намираш


Падаше ми от клепачите и пепел,
а зениците обичаха ми да кървят.
Гласът ми чуваше се като вопъл
и вещици ми се явяваха в сънят.

Сладкото понякога ми бе тръпчиво
и понякога не виждах път, а стъпки.
Хората не бяха питомни, а диви,
спомените бяха смешни кръпки.

Давех се във локвите от време
но оцелях. Оцеляла ме намираш!
Обаче оцелала, дявол да те вземе,
защо че съм преминала през лошо не разбираш?

А продължаваш да ме пробваш и блъфираш...



понеделник, 17 януари 2011 г.

Панацея



Размаза ми се погледа.
От взиране в миражите.
Гледам като луда.
Слухът ми ме остави.
Не ви послушах думите.
Оцелавам по принуда.


Душата си не пазя.
Мирата си не намирам.
Кракът ми смело дава газ.
Живота си не мразя,
ала често и не го разбирам.
Като в снощния последен час...



Обаче песен мога да запея.
Винаги да се усмихна мога.
Защото аз обичам!
Редовно си намирам панацея.
Тя не е непонятна, сложна -
тя е само искрена усмивка!



И след нея изведнъж проглеждам.
И слухът отново се изостря.
Още час душа крада.
Ето - действа панацеята.
Усмивката разхождам си.
Да натиснем пак газта!

Апокалипсис от любов


Вплиташ ми се надълбоко във косите,
и те чувствам близък като пъпна връв.
В кожата ми си, а пак ми липсваш.
И май си път, и въздух, че и кръв.

Вместо цвете, чувствам се коприва.
Че няма те до мене целия накуп.
Влюбена съм, но съм полужива.
Тропни ми с камък по самотния капчук.

С теб съм честна, не позирам.
От любовта ми случва се апокалипсис.
Безумно те обичам, а не те намирам.
Знам, че има те. Но липсваш!

АНГАРД!


Ще ги предизвикам на дуел
всички песни, дето ми мълчат.
Всички песни, дето си ми пял -
не щат да пеят вече, само се дерат.

Ще ги предизвикам на дуел
всички неполучени писма,
които писал си или си чел
за мен, за теб, за нашите деца.

Ще ги предизвикам на дуел
и ще ги бия със юмруци вятър
всички хора, дето ме не щат до теб.
Ангард! Е, време е за театър!

Нужда от падаща звезда


Прочитам те тебе по тъмно,
прелиствам прилежно сто спомена.
Освирепяла, самотна и тъжна
се предавам на твойта физическа липса.

Искам да чуя твой стон или вик,
твоето цветно, толкова мое дишане.
Поне на картинка във сянка да видя твой лик.
Искам пак да погледна през твоето виждане.

Какво да прелитам, къде да се дяна?
Да се превърна в птица на километрите на пук?
Отчаях се. Само едно ми остана -
да чакам падаща звезда, че да те пожелая тук...

понеделник, 10 януари 2011 г.

Отвей ме, ветре...


Ветре, спри да вееш в косите ми и ми отдели малко време да си поговорим. Човешки искам да си поговоря с вятъра.

Ветре, ти си навсякъде, ти виждаш всичко. От тебе няма начин и прашинка да се скрие. Моля те, гледай, наблюдавай любовта ми, ветре - нека си остане същата.

Ти си могъщ - контролираш пясъците, ароматите, мелодиите. Няма стихия способна тебе да спре. Ветре, направи и любовта ми такава. Направи я толкова могъща, че да няма стихия, способна да я спре.

Ветре, ти си вечен. Теб те има откакто свят светува и ще те има докато изобщо има свят. Направи и любовта ми такава - вечна, непокътната... завинаги.

В замяна ти се давам. Цялата. Отвей ме накъдето си поискаш...

понеделник, 3 януари 2011 г.

Еднакво двулични 2

И ти си като мен -
мечтаеш и планираш,
казваш, но и скриваш,
тичаш и не спираш.

И аз съм като теб -
инат съм, не отстъпвам.
Не забравям, но преглъщам,
тръгвам си и пак се връщам.

И ти си като мен -
бързаш и се бавиш,
обичаш, но и мразиш,
не получиш ли, не даваш.

И аз съм като теб -
и весела, и тъжна,
и приета, и изпъдена.
И честна съм... и лъжа.

Обичаш ли ме, и аз ще те обичам.
Изгониш ли ме, повече не влизам.
Предадеш ли ме, тъпкано си връщам.
Не забравяй, че от тебе мога. От себе си не се отричам!

Еднакво двулични...