Долу маските! Тук си признаваме чувствата. Тук Чувстваме. Тук сме хора - хора, живеещи в една серийна моногамия. Мечтаем, крещим, обичаме, творим и се усмихваме... Всеки ден. Все по-силно. Маскирани не щем! Тук се влиза само по усмивка...





вторник, 1 декември 2009 г.

Бунтувам срещу себе си


Аз ли закъснях със края
Или времето избърза с мен?
Признавам си: аз бях отчаяна,
На бавна смърт осъдих своя ден.

Аз ли почнах да говоря бързо?
Или ситуацията бавно чуваше?
А сега – дали пак не избързвам?
На бунт излизам! И щурмувам се!
Аз ли почнах да пелтеча?
Или времето самО заеква?
Изправих се... срещу себе си.
Чувате ли: в мене две души отекват?

Приемам го като подарък!

Стихотворението, което поетесата и моя приятелка Елена Биларева, написа за мен.

Когато мислиш си, че си на дъното
и чуждите преструвки ти дотягат,
вземи си лист хартия и във тъмното
нов стих ти сътвори, за да избягаш.

Не се страхувай, че достигаш дъното.
Изпей го, то само ще те изтласка.
Сама ако запазиш се във тъмното,
ще оцелееш даже и без маска.

Усмихвай се на дните заблудени
и не изтривай ги от календара.
Дори и светофара да ти свети на червено,
приемай го като подарък!

неделя, 29 ноември 2009 г.

Забранявам си


Забранявам си да продължавам в този дух!
Аз от днес започвам отначало.
От днес усещам тъй приятен зимен лъх.
От днес забравям за „тогава”...

От днес да чакам и да плача спирам.
От днес градя сценария за нова кинолента.
Поезия, усмивки от душата ми извират.
И забравям за онези минали моменти.

Е, за съжаление една любов умира млада.
Тази обич тъй и нищо не роди.
Моята една сълза красиво пада
Заради новото начало, погледнато от старите очи.

понеделник, 16 ноември 2009 г.

От обич (едностранна)


За тебе мога да събера слънцето и луната в едно цяло.
За тебе мога да преброя песъчинките по брега.
За тебе мога да се спъвам и да падам, после пак да ставам и да продължа.
За тебе мога да вярвам, че черното е бяло, а розовото – синьо.
За тебе мога да пречупя дъгата на две и да я събера в сърце.
За тебе мога да сваля звезда и да гравирам наша снимка.
За тебе мога да извървя Земята седем пъти, защото е любимото ти число.
За тебе мога да се отрека от ценности, живот, религия...
За тебе мога да оцветя и облаците в розово и да ти ги направя легло.
За тебе мога да спра да дишам, ако поискаш повече дъх за себе си.
За тебе мога да дам и очите си (заедно с очилата ти ги давам)
Сигурно съм цинична. И цинизма си ти давам.
За тебе давам всичко, за тебе мога всичко...
...А ти можеш ли поне да ми се обадиш тази вечер?

Изненадай ме с любов


Изненадай ме с любов!
Оскверни ме от вълнение!
Покажи ми някой нов
стих или пък вдъхновение.

Заведи ме в нови светове!
Направи и пейките във парка
да се изчервят. И цветове
да оцветят и устните в щастлива шарка...

Започни сега да ми припомняш
за мен, за теб, за любовта...
Започни сега да ме разхождаш
сякаш във роман от авторка жена.

събота, 14 ноември 2009 г.

Бягай



Защо не спирам да пиша за теб?
Като тази любов си отиде още млада.
Не съм ли ранена, не съм ли без чест...
Не съм, любовта по гръб не пада.

Защо години вече аз не спирам?
Не спирам все по тебе да копнея...
Незнам, незнам какво намирам.
Но тебе няма те, а аз със теб живея.

Смени си адреса, избери анонимен.
Намери пътеки и бягай от мен.
Бъди груб, бъди импулсивен.
Позволи да си кажа “Здравей, мой нов ден!”

Кинолента в бордо


Времето забързано спъва се за миг и спира,
Поръчали сме го. Заради момента.
Многострастен стон от гърдите й извира
и всичко става на забавен кадър. Като кинолента.

Някой да снима. Красиво е много.
Една изкусна, страстна, нощна изневяра.
Бягство от денонощието мъчно, строго.
Времето спря. Че е още спряло тя вярва.

Изневярата е за душата й единствена храна.
Тя обича чаршафите и това запотено стъкло.
Но ето – стенание и малка капчица - сълза
Оцветява времето в безпомощно бордо.

Еднакво двулични


Знаеш го така прекрасно, както аз.
Знаеш що е ти да си двуличен.
На една жена да даваш ден, на друга – час.
И аз двулична съм. Не си единствен.

Душата ми – екстракт от чужда песен.
Сърцето ми – със мирис на корал.
А твоята – от петната смешни
На две жени и малко черна кал.

Двулични сме. Ех, защо сме тъй двулични?
На "полу" сме все и тъй е от години.
Много сме еднакви даже, не че сме различни
Но знаем кои се привличат като магнитени половини -

Противоположностите, а ние сме еднакви...
Вече четири години...

понеделник, 2 ноември 2009 г.

In memoriam of your father

На Тони

За теб, приятелко, пиша тези редове.
Кажи – с какво да ти помогна?
Съжалявам, че на теб се случва от дете
Все страдание и болка. До изнемога.

Тебе всички болести споходиха,
С истинско семейство недарена си.
Теб всичките приятели отминаха.
Но ти успя – запаси себе си.

За капак на всичко най-близкия загубваш.
Прегръщам те, ала незнам какво да кажа.
Няма да те карам да спреш да плачеш,
Но страхувам се да не би да се напълниш със омраза.

Стискам ти ръката и ти казвам,
Че въпреки всичко светът е пред теб.
За твоята сила след години ще разказвам.
Хайде, приятелко, усмихни се и гледай напред!

Погледни небето, усмихни се!
За пореден път събирай сили.
Хей, красива ми приятелко, върни се!
Само силните души нивга не умират!

петък, 30 октомври 2009 г.

Тръгвам си, за да остана


"Всичко е хубаво, когато е замалко",
казвам ти и тръгвам да отключа.
Опитваш да ме спреш, но жалко...
Уви, единия ми час със теб изтече.

Беше ми приятно, искам да остана,
но няма как - той ще ме научи.
Тръгвам си. Тръгвам си, за да остана!
Утре пак ще дойда. Не плачи.

четвъртък, 29 октомври 2009 г.

Признание: НЕ СИ ЕДИНСТВЕН!


Веднъж да беше седнал стиховете ми да прочетеш,
можеше да си разбрал, че невинаги си бил единствен.
Веднъж да се беше помъчил в думите ми да се вслушаш,
можеше да разбереш какво се крие в мен... години.
Веднъж да беше погледнал дълбоко в очите ми,
щеше да си видял, че аз... о, колко истински те обичам.
Веднъж да ме бе чул какво бълнувам нощем,
щеше да усетиш какво раздвоение изпитвам.

Не ми е лесно, не, че с тебе говорим на различни езици.
Не ми е лесно, но ето - години минават, а аз не се отказвам.
Не ми е лесно теб да гледам, други да сънувам.
Не ми е лесно от години... а ти така и не разбра.

Защо ти го казвам сега ли? Да те заболи? Не!
Казвам го, защото крия много, много. А разбери -
имам нужда да споделям. И сега ме чуй:
Не съм виновна аз за него. Укорявай себе си -
ти си този, който не ме приема цялата.
Щом не на тебе, на него все ще се раздавам!
Ах, веднъж да беше седнал стиховете ми да прочетеш...

Вече знам за какво ще умра...


Преминах през много облаци злоба,
през кули от страшни чувства на завист,
през реки от омраза, през реки от ненавист,
през тежки съдби, през страшна прокоба.

Обиколих сама цял един свят...
Развалях съдби и разбивах сърца.
Видях толкова празни и чужди лица.
Запомних само едно - това на един непознат.

И сега пак напросред мръсния свят,
презни сивите улици с неокъпани кучета,
през НеМъже и през леки момичета,
къде да открия тоз непознат?!

Ще питам очите и всички сърца,
всички празни балкони, в кавички омая.
Е, може би за какво съм родена не зная,
но ще го търся. Вече знам за какво ще умра!

Обичах въпреки


Обичах въпреки.
Не мразех никого.
Запалвах огъня
и пазех ощето.
Желаех истински.
Горях на кладите.
Оставих мислите,
но взех наградите.
Забравих своето.
Не исках чуждото.
Научих всичкото -
не женското, а мъжкото.
И можех всичко,
измислих нещо.
Обичах въпреки.
Със страст гореща.
Обиколих моретата.
Сприятелих се с вятъра.
Изрекох клетвата,
че нещо ще намеря.
Намерих обич,
от никой неразбрана.
Обичах въпреки.
Обичах без покана.

събота, 26 септември 2009 г.

Обръщение към музата


Как да имам нови стихове,
като музата ми вече няма я?
Музата безследно е изчезнала.
За какво да пиша - нямам интересни мигове...

Муза моя, хей, върни се,
но ела преоблечена във друг човек.
Помогни ми да започна нов живот и дай ми лек.
Муза моя, от мен отказа ли се?

Апокрифно (ала колко още...)


Скрити вопли, идващи отвътре,
неизречени думи, неизказани мисли,
неизстенани стенания, неизкрещяни викове,
мисли, чувства, скривани от векове...

Скривана любов, покривана душа.
Апокрифни... нежни, чувствени нощи.
Въпроса скрит поставен е пред нас с тъга -
колко още ще се крием, колко още...

И измъчвам се от тая тайна наша,
но продължавам да въздишам и да крия теб.
Скрити думите "обичам те" остават.
Добре, че поне нощта вижда какво преживяваме...

Заради теб


Колко хора преди тебе бяха готови на всичко...
Предлагаха ми все какво ли не...
Предложиха ми цял един свят, а аз не исках нищо.
Не го приех, отказах им... заради теб!
И колко шанса тоз живот ми даде!
Колко дълго можех аз да продължа...
Можех да правя всичко, да ходя навсякъде,
да оставя нещо от себе си, нещо на света!
Колко приятели през мене минаха -
всички те близки, всеотдайни бяха,
но накрая всичките оставих някъде
само заради едно - заради твойта воля. Заради теб!


А днес стоя сама в живота - клетка
и чакам само да ми се обадиш. Дори за минутка,
само за да знам, че за мен си се сетил,
но теб те няма. А аз обичам те... Ах, заради теб...
Горчат ми устните! Но пък какво да кажа?
И думите даже оставих си... пак заради теб!
Такъв е животът, така ми се пада (без бой се предадох).
Нещастница, а вчера й беше предложено цялото щастие...






петък, 11 септември 2009 г.

Песен за двадесет и първи век


Големите хора от малкия свят.
Големият свят е на малките хора.
Градски легенди от малкия град.
В големия град – самота и поквара.

Големи сърца във тесните дрехи,
А широките дрехи – за малки сърца.
Безскрупулни хора, а пълни с успехи.
Магистралите – пълни със мъртви тела.

Тежките ланци, големи коли...
Огромните къщи – палати в Бояна
Пълни са не с мебели, а с празни души,
Крадени пари и дрога, друго няма...

петък, 28 август 2009 г.

Нашето място (Нашия развод)


Не се връщай никога на това място.
Не тръгвай по пътя, научен от мен.
Не тръгвай по пътя, който аз ти показах.
Последният ти шанс беше миналия ден...

От днес вече с друг съм на мястото.
Друг вече целувам с твойте целувки.
И знаеш ли - чувствам се прекрасно.
Давам му това, на което ти ме научи.

В развода делиме имущество. Така,
Вземи ми къщата, колата, всичко...
Но Нашето място остава за мене сега.
Ти вземай материалното, аз си взимам личното!

Оставам в мечтите ти


Сега си тръгвам! Но оставам в мечтите ти.
Дали ще ти бъда нужна, незнам.
Но ще бъда там – затваряш очите си
И идвам в мечтите. Чакай ме там.

А сега изслушай ме: аз не те оставям,
Просто тръгвам по свои нови друми.
Разбери, просто щях да се удавя
В реалните ти, все лъжовни думи.

В мечтите си няма как да ме лъжеш.
Така ще има само между нас идилия –
Няма да се караме, няма да се мъчим.
Така ще бъда аз Едната, ти Единия...

четвъртък, 27 август 2009 г.

Пожелавах ти достатъчно!


Много стихове написах за тебе,
А колко песни само ти изпях.
До тебе бях за всичко, ежедневно.
Да възвърна в теб надеждата успях.

Рамото прогизна ми от твойте сълзи,
но направих те щастлива. Да, успях.
Изтръгнах те от хора лоши, дръзки.
А колко хубави неща ти пожелах...

Приятелко, не можеш да го отречеш,
Видя във мене ти опора от обидите отправени
Пожелах ти всичко хубаво, но ти не успя да разбереш.
Стига толкова! Пожелавах ти достатъчно!

Когато не губим надежда


Нормално е – всички виждаме злото.
Искаме, не искаме, то е тук, все наоколо
Лошото е, че губим вярата в доброто,
Винаги виждаме грозното, лошото...

Нормално е – ако си беден, не богат,
Ако имаш болести в живота вкоренени,
Ако си глух или ако си сляп
И виждаш много хора... откачени...

Но загледал ли си слънцето наскоро?
А усмивката на мъничко дете?
Голямо семейство през прозореца отворен?
Или човек, взел добро решение?

Факт е, че около нас витае злото,
Но ако човек около себе си поглежда,
Ще види – винаги побеждава доброто
Когато не губим надежда!

Елегия за различията


Обичам този, който мене изоставя.
Сънувам този, който нарани ме.
Обича мене този, който изоставих.
Сънува мене този, който нараних.

Жестоко от един съм победена,
А другия пък победих жестоко.
От един достойнството ми накърнено е,
А на друг достойнството накърних много.

Измъчва ме един, когото аз желая.
Измъчвам аз един, когото мен желае.
Мразя този, който мене обожава.
Обичам друг, а той за мен нехае...

Не си отивай!


Изпуснем ли захвата на ръцете си веднъж,
Този бързащ, бурен свят мен и теб ще раздели.
Не се залъгвай! Няма тъй просто изведнъж
Съдбата да ни срещне пак. Знаеш го, нали?

Не си отивай! Чуваш ли?! Остани сега и тук.
Не ме оставяй сама със чашата и вечерта.
Отидеш ли си, няма да намеря друг.
Не, не отговаряй простичко “Съдба”!

Съдбата си чертаем ние с тебе само.
И изпуснем ли захвата на ръцете си веднъж,
Нивга няма да намерим такова подходящо рамо,
На което да плачем. Щастието не, не идва изведнъж.

сряда, 26 август 2009 г.

Злосторница. Немирница. И без покана


Немила и недрага, нежелана,
Тъй както лош, нечакан гост
Понякога ще идвам без покана,
Ще минавам през врати за мен залостени.

Ще идвам само да те видя,
Ще идвам щом силно се затъжа.
Замалко. После тихичко ще си отида –
Обидена и нежелана. И изпъдена.

Подир мене ти ще викаш: “Вън,
Злосторнице, немирнице ужасна.”
И ще си изляза, но във твоя сън
Пак ще дойда без покана. Но и пак прекрасна.

Ти ще се уплашиш силно и ще викнеш:
“Махай се, не искам пак да те обичам”,
с ръце ще ръкомахаш и с крака ще риташ
все тъй на сън в леглото на жена си моето име ще крещиш...

Предпоследна


От мига, във който ме погледна
И в корема си усетих пеперуди,
Осъзнах, че няма да съм първа, нито пък последна
И тогава ревнивата във мен събуди.

От мига, във който ме погледна
И започна мене да целуваш,
Разбрах, че аз ще бъда предпоследна.
С мене спиш, последната сънуваш...

Ресто


Всичко ти платих до последното пени -
Целувките и чувствата, и милите ти думи,
Прегръдките платих ти, усмивките големи.
Оргазмите платих си, годините ни луди...

Поръчваше сълзи, усмивки, стонове,
Поръчваше щастливи мигове, минути.
Поръчваше корени и върхове, и стволове,
А аз след тебе плащах сметките раздути.

Платих ти, вече няма да съм длъжна,
Вече дишането нощем ми е лесно.
А стиховете, писaни за тебе – весели и тъжни –
Върни ми ги, само те са мойто ресто...

вторник, 25 август 2009 г.

Високо. Високо. Над всичко.


Сега. Ядосани. Недей!

Стойност. Няма. И недей!

Усмивка. Въздишка. Сега.

Облекчение. Така – да.

Високо. Сега. И завинаги!

Над всичко. Сега. Помни.

Влюбени. Усмихнати. Щастливи.

Високо. Над всичко. Красиво.

Слънце. Звезди. Кое?

Всичко. Високо. Красиво.

Ти. Тук. Ние.

Високо. Високо. Над всичко.

Родена съм да те обичам


Толкова те търсих, че всичко заприлича на теб.
Толкова те мислих, че на тебе кръстих всяка своя вещ.
Толкова съм твоя, че на сърцето мое татуиран си.
Толкова те дирех. И ето – вече ти издирен си.

Толкова те обичам, че любовта не мога да измеря.
И сега разбирам – родена бях да те намеря.
Искам да го знаеш, затова във този стих изричам:
Любими мой, родена съм да те обичам.

В трето лице


Спри да ми говориш ти на “беше”
И нагло да ме гледаш на забавен кадър.
С този поглед правиш грешка,
С която обаче не ме караш да страдам.

С това “беше” нараняваш себе си.
Със забавения кадър си забавяш погледа.
След време няма да виждаш кой си и къде си,
А аз няма да съм “беше”, ще бъда ТЯ Е БИЛА.

вторник, 11 август 2009 г.

До утре ще ми мине


Само днеска не питай какво ми е.
Точно на тебе не мога да кажа...
За какво да обяснявам, за какво ми е?!
Днеска не за тебе, а за друг човек плача...

Само днеска не питай какво ми е.
Бъди спокоен – до утре ще ми мине.
Остави ме сама. Днеска защо си ми?!
Ела след като него забравя, ела като мине...

Добър вечер, любов!


На съпрузите на кариеристките

Добър вечер, любов! Аз се върнах.
Ехо, ама ти май си заспал.
Ами то вънка вече е съмнало.
Добро утро тогава. Хайде, ставай!

Съжалявам, любов, имах работа.
Не знаех, че пак така закъснявам.
А ти ми отвръщаш: “Миличка,
С тази работа, много съжалявам

Но ми се иска понякога да се виждаме,
Добър вечер да казваш дори,
Заедно, прегърнати да заспиваме.
Не искам кой знае колко, нали?”

Е да, любов, прав си за себе си.
Ревнуваш от моя обществен живот.
Но любов, ти такава обикнал си –
Жена, която с работа посреща деня нов.

И любов, ти сам мене избрал си си.
Съжалявам, че няма за мен Добър вечер.
Но, ако обичаш мен, примиряваш се...
“Доброто утро” всъщност пак е нещо...

петък, 7 август 2009 г.

Вечната и святата


На Елисавета Багряна
Една жена подари ми музата.
Жената даже мене не познава.
Преди много години последен дъх е изпуснала,
Но душата й в хора като мен остава...

Една жена – все непокорна, немирна,
Властна, свободна, променлива.
Една жена – сама, скитаща, дива.
Кукувица. Тя нощ ли е? Ден ли е?

Една жена с името Елисавета,
Никога мен непознавала,
Подари ми музата вовеки.
Наистина след себе нещо оставила...

петък, 31 юли 2009 г.

Не ме е страх, а ме е страх...


Не ме е страх от самотата.
Не ме е страх да те загубя.
Страх ме е от мен самата.
Знам, че мога аз сама да се погубя.

Не ме е страх от някакво мъчение.
Не ме е страх от това да боли.
Страх ме е от моите творения,
В които името си не намери ти...

Не ме е страх от прегрешения.
Страх не ме е и от разочарование.
Но ме е страх от утешения.
И ме е страх от себеотрицание.

четвъртък, 30 юли 2009 г.

Мило дневниче...


Мило дневниче, имам какво да ти разказвам.
Снощи разбрах, че няма Дядо Коледа.
А ти като приятел защо не си ми казало,
Аз, глупачката, чаках кукла, че остаряла е моята.

Мило дневниче, сега трябва да играя със старата,
Скъсана, мръсна кукла. Омръзна ми!
Мило дневниче, ами щом няма Дядо Коледа,
Тогава любовта съществува ли?

Ти сложи заглавие на този стих


Да бъда себе си много време отказвах.
Лъжех, мамех, само се преструвах.
Толкова време нищо не казах,
А повече от това ти не си чувал.

Толкова години нищо не показах,
А това е всичко, което ти си виждал.
За толкова време аз нищо не дадох.
А това е всичко, което някога си имал...

Преструвки в следствие



Преди
Чух, че я обичаш, но се направих, че не чувам.
Видях, че я целуваш, но се направих, че не виждам.
Тъжно бе, но се престорих, че всъщност не тъгувам.
Обидена бях, а се престорих, че не се обиждам.


Сега
Чух те да звъниш, но се направих, че не чувам.
Видях те да плачеш, но се направих, че не виждам.
Тъжен бе, но се престори ти, че не тъгуваш.
Обиди ме, затова сега аз теб обиждам...

сряда, 22 юли 2009 г.

Оцветявай, усмивчице!


На Любомира

Тя намери сили вътре в себе си,
Ние с вас не вярвахме, че ще успее.
Тя намери острова, намери кея си,
Намери бряг, на който да се рее.

Намери свобода, която тъй й беше нужна.
Намери своя собствен глас и песен.
Намери нейното, разкара чуждото.
Скачайки, прекрачи праг нелесен.

Продължава сега с най-прекрасна усмивка
Пътя си да търси, тръгнала на ново.
Ах, каква съдба, каква картинка.
Оцветявай, живей, красавице... все тъй по Много.

сряда, 15 юли 2009 г.

Което спря дъха ми...


"Животът не се мери с броя вдишвания, а с моментите, които спират дъха ни."
Джордж Гарлин


Всичко беше сиво и еднакво.
Всеки ден приличаше на вчера.
И утрето беше ми пределно ясно,
Просто разписание, същата програма.

До момента, в който ти дойде,
В който с гръм и трясък преобърна всичко.
Преобърна живота ми. Момче,
Усетих, че живея. Ден мой, нищо лично!

Навик




Разкажи ми приказка, аз моля.
Иначе наистина не мога да заспя.
Без приказката нямам волята
Да заспя, в навик ми се е превърнало това.

Дай една цигара да запаля, хайде.
Иначе не бих се чувствала добре.
Без цигара не ми е добре, не ми е.
Навик вкоренил се е във мене някъде.

Остави ме замалко сама, може ли?
Свикнала съм аз сама да си оставам.
Иначе не мога да комуникирам с себе си.
Навик – начин за проблемите си да забравя.

Виждаш ли колко навици имам?
Знам, всичките за теб са дразнещи.
Обаче и друг дразнещ навик имам –
Дразни ме. И този навик ти си.

Само нощта е свидетел


Само нощта е свидетел
На това, което се случва.
И добре, че е така, защото
Даже и на нея й се иска да се включи...


Само нощта е свидетел,
Само с нея утре ще си коментирам
Колко е било прекрасно.
И даже тя ще ми завиди...


Само нощта е свидетел
Ще й пишем присъствие,
Че не й е неудобно да гледа
Поздравления! Аз бих отсъствала.

Денят дойде. И смисъл вече няма.



Дали ще дойде ден, във който аз и ти ще се забравим?
Срещайки се на улицата, главите да извръщаме?
Дали ще дойде ден, когато в миналото всичко ще оставим?
И ще спрем в моменти трудни един към друг да се обръщаме?

Дали ще дойде ден, във който ще изгасне този пламък,
Който в гърдите ни от отдавна силно гори?
Дали ще дойде този ден? Дали? Или пък няма?
Дали ще мога аз да те забравя? Ами мене ти?

Дали ще дойде ден? Аз знам, ще дойде. Даже
Напорито от известно време чука на вратата.
И аз и ти го чуваме. Не отричаш, нали, така е?
Просто време беше – разделят се нашите два свята...

А хубавото в ситуацията е, че не ни боли.
И аз, и ти просто не усещаме никакъв пламък.
И вече спокойно извръщаме един от друг глави
Денят дойде. И смисъл вече в мен и тебе няма.

Слушай ме сега, момиченце!



Слушай ме сега, ще поговориме на тема “Той”!
От хорски приказки разбрах, че от тебе е осъден
На мъчение. Ти наддала си жесток и силен вой
И сега да живее намръщен пак е той принуден.

Сега го лъжеш, за да му върнеш някаква нищожна грешка.
Виж, момиченце, по-добре кажи му сбогом,
Вместо заради теб приятелите му да го наричат “Смешко”
И сърцето му от теб да е разпръснато на хиляди микрона.

Да, от много време той за мен е минало,
Но, разбери, с него ти няма да се подиграваш.
Въпреки, че всичко между мен и него е отминало,
Държа на него и няма да ти позволя да продължаваш

Да го караш ти да се ядосва и да го осъждаш,
Че коя си ти - слънцето заради теб да потъмнява?
Хайде, хващай си парцалите и на момента ти изчезвай.
Той не момиченце, а истинска жена си заслужава...

вторник, 14 юли 2009 г.

Dress code: black & white


Получих тържествена покана за живота му
За помпозния му, лъскав и скъпарски свят.
Дали да приема поканата чудя се,
Защото пише – там има дрескод.

Дрескода задължително е блек енд уайт,
А аз винаги била съм в розово и синьо.
Да отида там, би означавало на розовото край,
А не съм готова на мъж със дрескод да бъда любима...

От отдавна аз съм свикнала сама
Да избирам цветовете на живота си
И изведнъж заради мъж един сега
Да сменя гамата, струва ли си?

понеделник, 13 юли 2009 г.

I believe I can fly


Мога да запазя равновесие, когато всички вие си го губите.
Мога да вярвам в това, в което всички вие не вярвате.
Мога да не излъчвам омраза, когато всички вие излъчвате.
Мога да не се уморявам от чакане, когато всички вие вече уморени сте.
Мога да разговарям с тълпите, които вие дори не забелязвате.
Мога да не губя допира с обикновеното, когато всички вие вече го загубите.
Мога да виждам реални образи, които за вас са просто миражи.
Мога да прощавам жестоки грешки, докато вие самите грешите.
Мога да играя животът – игра, чиито правила вие не знаете.
Мога да помня ласки, страст и нежност, които вие дори не сте изпитали.
Мога да губя и после пак да намирам, докато вие дори не търсите.
Мога да ви убедя в неубедителното, докато вие дори не ме слушате.
Мога да чистя изцапаното, докато вие дори не цапате.
Мога да прескачам високи прагове, в коите вие винаги се спъвате.
Мога да валя и да гърмя, и да грея, докато вие чакате времето.
Мога да се продам и сама да се изкупя, докато вие купувате вещи.
Мога да крещя силно, неистово, когато вие тихо шепнете.
Мога да паля огън от камъни, когато вие все търсите запалки.
Мога с вода да се напия, докато вие харчите пари за вино.
Мога да забравя град, по който вие цял живот тъгувате.
Мога да нахраня старец, който вие преди малко сте подритнали.
Мога да питам въпроси наред, които вас все не ви интересуват.
Мога да обичам до себеотрицание човек, който за вас е нищожество.
Мога да летя високо в облаците, над мястото, по което вие плахо пълзите.
Мога да мечтая и да постигам, дори когато вие не ми вярвате.
Мога, защото аз вярвам в силите си. Повярвайте си и вие!

Залепи я, такава никъде не се продава


Счупеното да лепя започнах,
От нещо старо ново аз да съградя.
А да го залепя ли както трябва точно
Или да го променя мъничко сега?

Счупеното да лепя е трудно,
Защото по неволя то се счупи.
Лепи се бавно, мудно.
Защо направо не отида ново да си купя?

А ти ми отговаряш: “Не, не можеш,
Защото тук не говориш за ваза.
За нашата връзка говориш.
Залепи я, такава никъде не се продава.”

Накрая винаги


Накрая винаги е тъжно,
от мен това го запомни.
Накрая винаги е мъчно.
Приключва лошото, а ти горчи.

Накрая винаги боли,
Но винаги пък идва края.
Колкото повече бавиш го ти,
Толкова повече накрая тежи.

Накрая винаги е тежко,
За какъвто щеш си край мисли
Защото ако беше лесно,
Вече щяхме да сме се разделили.

Архивирани


Молбата си подадох за сърцето му.
Казаха ми, че ще трябва, щото много кандидатки сме.
Едни искат да изгледат детето му,
Други – просто да му изперат чорапите.

CV, снимка в цял ръст трябва ли?
Кажи ми, секретарке, още нещо друго?
Искам да ме одобри, важно е,
Но сред толкова жени би било цяло чудо...

Молбата си подадох за сърцето му –
Вече съм част от неговия женски архив.
Подадох я, защото одобри ли ме,
Той ще стане част от моя “глупави мъже - архив”

Не всички дами сме за архивиране.
И знаеш ли – ако искаш скъсай молбата.
Той нека си избира сред кандидатките,
На мен сам ще ми падне в краката...

Принцът (или една остаряла отживелица)


Принцът на бял кон какво е
Дъщеря ми наистина няма да разбере.
От приказките само е останал спомен
В мечтите някъде на някое дете.

Мъжете вече принцове не са
И не търсят своите принцеси.
За голяма кола, за не една жена
За това мечтаят. Това те са.

Разкъсани са между мачове и мерцедеси,
Белот и многобройни руси дами.
Не питат как си, що си и къде си
И това ги кара да се мислят за Голями.

Жената ако търси принц, ще е нещастна,
Защото никъде не може тя да го намери.
Освен във къщи в приказки захласната,
Принцовете всъщност – стара отживелица.

Предпочитам


Предпочитам искрено да се усмихна,
Да те прегърна и да те погаля,
Дори когато ме ядосаш да се вдигна,
Но за да целуна, не за да ударя.

Предпочитам твоя да си бъда вместо
Да тичам като тебе да изневерявам
Знам, че може да ми бъде лесно,
Но не искам с твои грешки своите да оправдавам.

Предпочитам тебе да сънувам даже
Когато много силно ти си ме ядосал.
Предпочитам не от много аз да съм ухажвана,
От тебе само... предпочитам те. Сериозно.

Жената


Ти я срещна и сега се чудиш
Тя ли е? Това ли е жената?
В мислите си ти започваш да се губиш
В мислите си за жената в тишината.

Мечтаеш ли в нощите си многобройни
До тебе да е точно таз жена?
И в дните натоварени и неспокойни
Да споделяш всичко само със една?

Ако да, значи твоята Жена се тя нарича
И ще прекараш с нея всичките си дни.
Ако да, значи много силно я обичай,
Защото щом Жена е, ще бъде търсена от не една и две страни.

Вярвам ти


Вярвам ти, защото не изрече
Нито дума, от която да ме заболи.
Вярвам ти, защото не понечи
Да ме излъжеш мъничко дори.

Вярвам ти, защото откровено
Всичко каза, нищо ти не ми спести
Вярвам ти, защото наранена
От теб не съм била за миг дори.

Вярвам ти, защото ме обичаш
И от километри даже ти личи.
Вярвам ти и ти се вричам,
Че на мене можеш да повярваш ти.