Веднъж да беше седнал стиховете ми да прочетеш,
можеше да си разбрал, че невинаги си бил единствен.
Веднъж да се беше помъчил в думите ми да се вслушаш,
можеше да разбереш какво се крие в мен... години.
Веднъж да беше погледнал дълбоко в очите ми,
щеше да си видял, че аз... о, колко истински те обичам.
Веднъж да ме бе чул какво бълнувам нощем,
щеше да усетиш какво раздвоение изпитвам.
Не ми е лесно, не, че с тебе говорим на различни езици.
Не ми е лесно, но ето - години минават, а аз не се отказвам.
Не ми е лесно теб да гледам, други да сънувам.
Не ми е лесно от години... а ти така и не разбра.
Защо ти го казвам сега ли? Да те заболи? Не!
Казвам го, защото крия много, много. А разбери -
имам нужда да споделям. И сега ме чуй:
Не съм виновна аз за него. Укорявай себе си -
ти си този, който не ме приема цялата.
Щом не на тебе, на него все ще се раздавам!
Ах, веднъж да беше седнал стиховете ми да прочетеш...
това стихотворение е едно от моите любими, страхотно е и наистина го усетих!
ОтговорИзтриване