Доста са й годините споделени с него. За тия доста години философ като нея колко думи му изрече, колко песни му изпя.. Толкова много, че стигнаха до тук. До тази вечер – късната, тъмната и студената. Закъснялата. Вечерта, в която тя беше легнала на едното легло, а той - на другото. Те май вече не са за споделяне на едно легло. Май. Лежат разделени, мълчат си студено и слушат само тихичкото щракане на двата стенни часовника. Единия часовник – мъничък, с ягодки по циферблата, щрака за секундите изнервено и напомня й, че времето тече... Другия часовник – големия, с дървена обшивка, щрака с тринадесет стотни след мъничкия... Ама и той изнервено. А дали му напомня, че времето тече? Тези часовници – нейният стенен (с ягодките) и неговия стенен (дървения) просто никога няма да се настигнат. Те ще се гонят ли гонят, а онези тринадесет стотни винаги, винаги ще ги разделят като бряг и вълна, като залеза и зората, като онези двамата, мълчащите хора в различните легла...
А дали той не разчита батериите на единия часовник да се изтощят?!...
Няма коментари:
Публикуване на коментар