Знаейки, че ще боли, опитах
да бъда нечия опора и рамо.
Боговете на помощ извиках
и вживях се във ролята рано.
Знаех - не мога, но действах,
а дъжда предричаше суша.
Почувствах, че няма го изхода.
От страх и сърцето ти сгуших.
Гарвани над мене летяха,
а аз се смалявах, смалявах...
Спомени наоколо кръжаха,
а като си тръгваха ги виках.
Не ми се привиждаше ти -
ти беше тука наистина.
Плачеше на рамото ми и дори
заради тебе сега е подгизнало...
Рамото ми беше твоят дом.
Така е, не ти се привижда.
Миглите ми още са подслон
за твоите сълзи. Зазиждам ги.
Май че имам нужда от тях -
че да се почувствам значима.
Плачи за поредния грях,
който трябва да прости... непростимата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар