Падна ми маската. За първи път ми падна маската (а на всички покрай мен им „падна шапката”). За първи път! За първи път съм искрена до безобразие, честна до себеотрицание, неподправена до безумие. За първи път признах (и на тебе, и на всички наоколо, та даже и на себе си), че съм влюбена, че съм щастлива с теб, че ... просто се чувствам на мястото си.
И за първи път не се задушавам. Не се задушавам от маската, оная маска, която се беше така срастнала с лицето ми, че чак ми изпиваше кръвчицата. И нямам главоболие – няма що да ми тежи на лицевите мускули.
Гласувах доверие на себе си – на истинската себе си. Не на онази, която оставя чувствата си под прикритие. Не на онази, която прави всичко с онзи грозния мотив, превзел века ни, мотива така наречен Поза. Не на онази намръщената, недостъпната до отблъскване.
Дишам! ...
Повярвай ми... Дишам!
То било приятно да си човек – истински, неподправен... Дишащ!
Ех! Най-после да ми падне маската!
И за първи път не се задушавам. Не се задушавам от маската, оная маска, която се беше така срастнала с лицето ми, че чак ми изпиваше кръвчицата. И нямам главоболие – няма що да ми тежи на лицевите мускули.
Гласувах доверие на себе си – на истинската себе си. Не на онази, която оставя чувствата си под прикритие. Не на онази, която прави всичко с онзи грозния мотив, превзел века ни, мотива така наречен Поза. Не на онази намръщената, недостъпната до отблъскване.
Дишам! ...
Повярвай ми... Дишам!
То било приятно да си човек – истински, неподправен... Дишащ!
Ех! Най-после да ми падне маската!
Няма коментари:
Публикуване на коментар