Долу маските! Тук си признаваме чувствата. Тук Чувстваме. Тук сме хора - хора, живеещи в една серийна моногамия. Мечтаем, крещим, обичаме, творим и се усмихваме... Всеки ден. Все по-силно. Маскирани не щем! Тук се влиза само по усмивка...





събота, 16 октомври 2010 г.

За ръце са се хванали сенките


Искам това място да се помни. От нас и за нас. Искам и мястото да ни запомни. Няма как да издълбаем имената си на дървото - ще бъде прекалено романтично. Няма как да запишем имената си в книгата за гости, че ще бъдем прекалено като всички. Няма как да оставим видима следа - ще бъде прекалено тривиално. Но ще оставим сенките си. Да стоят там - хванати за ръка, неподвижни, спокойни... като една обща сянка. И лебедите ще си говорят с нея, а пеперудите ще й се усмихват. Само хората никога няма да я видят -просто не са достатъчно чисти за нея. Така дори един ден ръцете ни да не останат вплетени, както тези в сянката, тя ще остане там, на мястото си... неподвижна и спокойна. И завинаги, завинаги ще напомня на нас и на тогава. Онова тогава, в което ръцете ни са били вплетени. Ами ако... ако наистина останат вплетени завинаги - не сенчестите, а реалните? Тогава още по-добре! Представи си как след години, много години ще отидем там, при сянката, ще се спогледаме мило и ще си благодарим, че сме успели да запазим Нас неподвижни и спокойни, с вплетени ръце, както в сянката... Сянката, която днес оставяме тук.

Няма коментари:

Публикуване на коментар