Просто не винаги катинарите на вратата стигат. Колкото и големи да са, колкото и тежки да са, дори и да сме глътнали съответната връзка ключове...
Има (и винаги ще има) едно двусантиметрово разстояние между вратата и пода. И катинарите там не помагат - през това разстояние, през тази пролука понякога нахлуват спомени. Понякога.
Някои от тях са приветливи и усмихнати като доволно тригодишно момиченце, оцапало рокличката си в розов сладолед.
А някои от тях идват нечакани и нежелани като бръчки по лицето на уморен, средностатистически гражданин.
И сега се чудя - да запуша ли тази пролука под вратата с купчина камъни... или да я оставя да си вирее спокойно - ей така, за идеята?
... Та да влизат приятните спомени, необезпокоявани да се реят из стаята като красива ода от Средновековието и да ни напомнят колко сме били щастливи... Та да влизат и неприятните - че да ни напомнят какви грешки сме правили преди и като плесници с опакото на ръката да ни предупреждават да не повтаряме онези наши грешки, които заслужват купчина от камъни за затрупване на пролуката...
Няма коментари:
Публикуване на коментар