За сълзите... на розата.

Тъмна, мокра улица.

Но доста дълга.

Тясна.

От двата й края - две жени.

Ще ги опиша подробно,

но (не)ясно.

Едната е с кадифени ръкавици,

няма какво повече да описвам.

Правилна походка

и естествено руси къдрици.

Достатъчно.

А другата, другата е толкова Средна,

толкова средно-специална жена.

Носи в ръката си роза,

преди години подарена.

Намръщена, увехтяла роза

в треперещата женска ръка.

Другата ръка свободна е.

Да изтръгне живота на русата жена.

Защо ли? Отговора тривиален е -

русата е просто.. Новата.

Бавно върви тази жена,

поклаща грозната роза

в ръката си,

тананика си някаква песен едва,

чака си дозата.

И диагнозата.

Ще се срещнат жените

посредата на тъмната улица.

И тогава с бяс онази ще хвърли

по русата розата.

Русата ще се обърне,

ще прошепне "Безпътница,

изсъхнали са й бодлите -

не бодат. Не болят неговите рози."

Ще се усмихне кротко,

ще прошепне "Чао."

и ще сложи многозначителна точка.

Ще походи още,

ще се върне в дома си при него,

а жената с розата ще иска още.

Още рози, още време,

Още няколко капки моногамия.

Но няма - минало е вече.

Той закле се, че не води полигамия.

Те в дома си няма да разкажат -

нито тази с розата,

нито русата.

Тази с розата вместо туй

неистово ще се разплаче,

а русата... русата ще го целуне,

ще заспи до него спокойно

обаче

ще се чувства виновна

за сълзите... на розата.